Молбата, която преобърна живота ми: Историята на едно семейство и един съсед

– Мамо, не мога повече да гледам как се мъчиш! – изкрещях, докато държах ръката на брат ми Мартин, който отново получаваше пристъп. Беше късен следобед, а в нашата малка къща в края на селото въздухът беше натежал от страх и безсилие. Майка ми, с побелели коси и очи, които някога са блестели, сега само въздъхна и се опита да скрие сълзите си.

– Зори, ще мине… Ще мине, както винаги – прошепна тя, но аз вече не вярвах в чудеса. Колата ни – старият „Лада“, която беше нашата единствена връзка със света, се беше повредила преди три дни. Без нея не можехме да заведем Мартин до болницата в града, а линейка тук идваше само ако беше въпрос на живот и смърт. А ние бяхме бедни – толкова бедни, че понякога вечеряхме само хляб с домати.

Седнах на прага и зарових лице в ръцете си. Сълзите ми капеха по прашната земя. В този момент чух стъпки зад мен.

– Зорнице, всичко наред ли е? – гласът на баба Пенка от съседната къща беше мек, но тревожен.

– Не, бабо Пено… Мартин пак е зле, а колата… – думите заседнаха в гърлото ми.

Тя се приближи и ме прегърна.

– Защо не помолиш господин Димитров? Той има нова кола, а и жена му все казва колко са добри хора.

Погледнах я с недоверие. Господин Димитров беше най-богатият човек в селото – строителен предприемач, винаги с костюм и лъскави обувки. Къщата им светеше като палат сред нашите схлупени домове. Винаги ни поздравяваше сдържано, но никога не беше показвал интерес към нас.

– Не мога… Не искам да се унижавам – прошепнах.

– Понякога гордостта ни пречи да спасим най-скъпото – каза баба Пенка строго.

Вечерта не мигнах. Мартин дишаше тежко, а майка ми седеше до леглото му и му пееше стари народни песни. На сутринта, когато слънцето едва се показваше над хоризонта, взех решение. Облякох най-чистата си блуза, вързах косата си на плитка и тръгнах към къщата на Димитрови.

Вратата отвори самият господин Димитров – висок, с побеляла коса и остър поглед.

– Добро утро, Зорнице. Какво те води насам?

Гласът ми трепереше:

– Господин Димитров… Моля ви… Брат ми е много зле, а колата ни е развалена. Може ли да ни закарате до болницата?

Той ме изгледа дълго, сякаш претегляше думите ми. После кимна кратко:

– Изчакай ме тук.

Докато чаках на двора им, чух как жена му шепне:

– Защо трябва да се занимаваме с тях? Те винаги са били проблемни…

– Не говори така! – сряза я той. – Никой не избира съдбата си.

Качихме се в колата. По пътя цареше тягостно мълчание. Мартин лежеше на задната седалка, а майка ми стискаше ръката му до побеляване.

В болницата лекарите казаха, че сме дошли навреме. Ако бяхме закъснели още малко…

Господин Димитров ни изчака пред входа. Когато излязохме, майка ми го прегърна през сълзи:

– Благодаря ви! Не знам как да ви се отблагодарим…

Той само махна с ръка:

– Не ми благодарете. Всеки може да изпадне във вашето положение.

На връщане той спря колата пред нашия дом и каза тихо:

– Зорнице, ако имате нужда от нещо – работа, пари за лекарства… Ела при мен. Не се страхувай да поискаш помощ.

Тези думи ме разтърсиха. Цял живот бях слушала как богатите са студени и безчувствени. А ето че този човек ни подаде ръка без да поиска нищо в замяна.

След този ден всичко се промени. Господин Димитров помогна на майка ми да започне работа като чистачка в неговата фирма. Аз започнах да гледам децата им след училище. С парите купихме нови лекарства за Мартин и ремонтирахме старата „Лада“.

Селото започна да говори – едни ни завиждаха, други ни съжаляваха. Но най-важното беше, че вече не се чувствахме сами.

Една вечер седяхме на двора с майка ми и тя прошепна:

– Понякога съдбата изпраща ангели в човешки облик…

Погледнах към къщата на Димитрови и се замислих: Колко често съдим хората по външния им вид? Колко пъти гордостта ни пречи да поискаме помощ?

А вие бихте ли преодолели гордостта си заради семейството? Или бихте останали сами в трудния момент?