Молитвата на внучката: Ще чуе ли някой гласа ми?

– Мамо, пак ли ще се преструваме, че не виждаме как баба Мария се мъчи в онази влажна гарсониера? – гласът ми трепери, докато гледам майка си през кухненската маса. Въздухът в апартамента ни в Люлин е натежал от неизказани думи. Баща ми, Георги, мълчаливо разлиства вестника, сякаш не чува нищо.

– Елице, не започвай пак! – майка ми, Цветелина, въздъхва и се обръща към мен с уморен поглед. – Знаеш, че не можем да си позволим нов апартамент за майка ми. Тя е свикнала там.

– Свикнала е да живее сама, в мухъл и студ! – избухвам. – Дядо почина преди десет години, а вие само обещавате, че ще ѝ помогнете. Не ви ли е жал?

Баща ми оставя вестника и ме поглежда строго:

– Не е толкова лесно, Ели. И ние имаме кредити. Ти знаеш ли колко струва един двустаен в София? А и баба ти не иска да се мести.

– Не иска, защото не ѝ давате надежда! – прошепвам, усещайки как сълзите напират. – Всеки път като я посещавам в Ихтиман, виждам как се свива в ъгъла на старото легло, завита с три одеяла. Печката ѝ едва топли. А съседите ѝ… Господи, мамо, те ѝ крадат дървата!

Майка ми замълчава. Виждам как ръцете ѝ треперят над чашата с чай. Баща ми става и излиза от кухнята. Оставаме сами.

– Елице… – шепне тя. – Не знаеш всичко. Когато татко ти остана без работа миналата година, едва свързвахме двата края. А ти учиш в университет – трябва да мислим и за теб.

– Аз ще работя! Ще помагам! – настоявам. – Но баба заслужава повече от това да умира сама и забравена.

Вечерта не мога да заспя. В главата ми кънти гласът на баба Мария: „Елице, не се тревожи за мен, злато. Свикнала съм.“ Но аз знам истината – тя просто не иска да бъде товар за никого.

На следващия ден взимам автобуса за Ихтиман. Влизам в малкия апартамент на баба – мирише на влага и старост. Тя ме посреща с усмивка, но очите ѝ са уморени.

– Как си, бабо? – прегръщам я силно.

– Добре съм, мило мое. Само малко студено беше тази нощ.

– Баба, защо не кажеш на мама и тате? Защо не поискаш помощ?

Тя въздъхва тежко:

– Не искам да ги притеснявам. Те си имат свои грижи. А и тук са ми спомените с дядо ти…

– Но ти страдаш! – гласът ми се къса. – Не мога да гледам как се мъчиш.

Тя ме погалва по косата:

– Ти си ми достатъчна. Само ти идваш при мен.

Връщам се в София още по-решена да направя нещо. Започвам да търся обяви за евтини едностайни апартаменти в покрайнините на града. Пиша писмо до родителите си:

„Мамо, тате,
Знам, че ви е трудно. Но моля ви – нека направим нещо за баба Мария. Можем да вземем малък заем или да продадем старата ни кола. Аз ще работя през лятото. Не мога да приема, че ще я оставим да се стопи сама в Ихтиман.“

Отговор няма дни наред. Вкъщи цари ледено мълчание.

Една вечер чувам как родителите ми спорят зад затворената врата:

– Цвети, детето е право! Не можем ли поне да я вземем при нас?
– Георги, тя няма да издържи на нашия шум и малкия апартамент! Ами ако се разболее?
– А ако умре там сама?

Сълзите ми текат безконтролно. На следващата сутрин майка ми ме прегръща силно:

– Ще опитаме да намерим решение, Елице. Обещавам.

Минават седмици в търсене на варианти – социален дом, общинско жилище, помощ от роднини. Всички врати се затварят една по една – бюрокрация, липса на средства, отказ от държавата.

Баба Мария се разболява тежко през зимата. Отиваме при нея с майка ми и я намираме отпаднала на леглото си. Болницата е студена и безлична; лекарите са груби и претоварени.

– Защо никой не ни помага? – питам майка ми през сълзи.
– Защото сме сами, Елице… В тази държава всеки оцелява както може.

Баба Мария си отива тихо през февруари. На погребението всички плачат, но аз усещам гняв и вина.

Вечерта седя сама в стаята си и пиша:
„Колко струва човешкото достойнство? Защо трябваше да чакаме края, за да разберем колко много значеше тя за нас?“

Кажете ми… Вие бихте ли оставили своята баба сама? Какво бихте направили на мое място?