Моят автомобил, моето семейство и неизказаното прошка – история за доверието, разочарованието и семейните тайни

– Как можа да ми причиниш това, Мартине? – гласът ми трепереше, докато държах телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше 7:30 сутринта, а аз вече усещах как денят ми се разпада на парчета.

– Не беше нарочно, Вики. Просто… стана бързо. – Гласът на брат ми звучеше като на малко дете, което се оправдава пред майка си. – Мама каза, че мога да взема колата за малко.

– Мама? – повторих като ехо. – Аз дадох колата на нея, защото й вярвах. Не за да я раздава наляво-надясно!

В този момент чух как майка ми шепне нещо на заден план. Сърцето ми се сви. Знаех, че сега ще започнат да ме обвиняват. Винаги така ставаше.

Още от дете усещах, че в нашето семейство има неща, които не се казват на глас. Като например защо татко напусна, когато бях на десет. Или защо мама винаги защитаваше Мартин, дори когато беше очевидно, че е сгрешил. Аз бях „силната“, „отговорната“, тази, която трябва да преглъща всичко и да не се оплаква.

Сега обаче не можех да преглътна. Колата беше всичко, което имах – купих я сама с парите от първата си работа като учителка по литература в 134-то училище в София. Спестявах всяка стотинка три години. Беше символ на независимостта ми.

– Вики, не се ядосвай толкова – намеси се майка ми с онзи нежен тон, който винаги ме караше да се чувствам виновна. – Мартин е млад, греши. Колата ще се оправи.

– А кой ще я оправи? Аз ли? – изкрещях и усетих как сълзите ми напират. – Вие двамата ли ще платите ремонта?

Настъпи тишина. После чух как майка ми въздъхна тежко.

– Не говори така с нас. Знаеш колко ни е трудно напоследък.

– На мен също ми е трудно! – извиках през сълзи. – Но никой не пита мен как съм!

Затворих телефона и се свлякох на пода в коридора. Съседката отдолу сигурно пак щеше да се оплаче от шума. Но в този момент не ме интересуваше нищо.

Вечерта отидох при тях. Апартаментът миришеше на печени чушки и старо кафе. Мартин седеше на дивана с наведена глава, а майка ми бършеше плота в кухнята така ожесточено, сякаш можеше да изтрие и случилото се.

– Здравейте – казах тихо.

Майка ми дори не ме погледна.

– Виждаш ли до какво водят твоите изблици? – прошепна тя. – Мартин цял ден не е ял.

– Не съм виновна аз! – гласът ми прозвуча по-силно, отколкото исках.

– Ако не беше толкова строга с него… – започна тя, но аз я прекъснах:

– Ако не го глезеше толкова, може би щеше да порасне!

Мартин вдигна глава и ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като чудовище.

– Ти никога не си ме разбирала, Вики. Винаги си мислела само за себе си.

– Аз ли? Аз ли мисля само за себе си? – засмях се горчиво. – Кой плати последния ти семестър в университета? Кой ти намери работа в книжарницата на Иван?

Майка ми изведнъж избухна:

– Стига! Не искам повече скандали! Татко ви напусна заради това – заради вечните кавги!

В този момент сякаш времето спря. Никога досега не беше казвала това на глас. Стояхме тримата в малката кухня и мълчахме.

След няколко минути Мартин стана и излезе без дума. Майка ми седна срещу мен и заплака тихо.

– Вики… аз просто исках да сте добре. Понякога правя грешки…

Погледнах я и за първи път видях колко е уморена. Колко много страхове носи в себе си.

– И аз правя грешки, мамо – прошепнах. – Но вече не мога да бъда само силната. И аз имам нужда от подкрепа.

Тя кимна и хвана ръката ми през масата.

В следващите дни ремонтирах колата сама – взех заем от банка, работих допълнително частни уроци по литература на ученици от квартала. Мартин не се обади нито веднъж. Майка ми пращаше по някое съобщение: „Как си?“ или „Яде ли?“, но разговорите ни бяха кратки и пълни с недоизказани думи.

Една вечер седях сама в колата пред блока и гледах светлините на София. Чудех се дали някога ще мога истински да простя – на тях и на себе си. Дали семейството означава винаги да прощаваш? Или понякога трябва да избереш себе си?

Може би няма правилен отговор. Но поне вече знам, че имам право да бъда разочарована… и че прошката започва първо от мен самата.

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или щяхте да изберете себе си?