Моят дом, нейните правила: Как сестра ми превзе живота ми

— Не мога да повярвам, че пак си преместила всичките ми книги! — извиках, влизайки в хола, където Мария вече беше разположила новите си възглавници по дивана.

Тя дори не се обърна към мен. — Просто исках да изглежда по-уютно. Тук беше толкова стерилно, преди да дойда.

Стиснах зъби. Това беше третият път тази седмица, в който намирах нещо променено. Първо бяха чашите – моите любими, които тя беше прибрала в най-горния шкаф, „за да не се чупят“. После беше сложила нови пердета, без да ме пита. А сега и книгите ми – подредени по цвят, не по автор, както обичах.

Когато Мария се разведе, не се поколебах да ѝ предложа стая у дома. Беше ми сестра, а и винаги сме били близки. Или поне така си мислех. Но с всеки изминал ден усещах как домът ми се изплъзва от ръцете ми, а с него и част от самата мен.

— Можеше поне да ме попиташ — казах по-тихо.

Тя въздъхна. — Винаги си толкова чувствителна за дреболии, Ива. Опитай се да се отпуснеш малко.

Дреболии? За мен това не бяха дреболии. Това беше моят свят, моят ред, моето убежище след дългите дни в училище, където преподавах на деца с повече енергия, отколкото имах сили да понеса. Вкъщи исках спокойствие. А сега…

Вечерта седнахме на масата за вечеря. Мария беше сготвила мусака – нейната мусака, с повече лук и без домати, както я харесваше тя. Аз обичах домати. Погледнах чинията си и усетих как гневът ми клокочи под повърхността.

— Благодаря ти за вечерята — казах сухо.

— Моля ти се, Ива, не започвай пак — отвърна тя и остави вилицата си. — Знам, че ти е трудно, но и на мен не ми е лесно. Трябваше да напусна всичко след онзи… — тя замълча за момент. — Просто се опитвам да започна отначало.

Погледнах я. Очите ѝ бяха уморени, а раменете ѝ – отпуснати. За миг съжалих за острия си тон. Но после си спомних как сутринта не можах да намеря ключовете си, защото тя ги беше преместила „на по-логично място“.

— Знам, че ти е трудно — казах по-меко. — Но това е моят дом. Имам нужда от малко пространство.

Тя се засмя горчиво. — Пространство? Винаги си била такава – затворена в себе си. Може би затова още си сама.

Тези думи ме удариха като шамар. Станах рязко от масата и излязох на балкона. Софийската нощ беше хладна и влажна. Вдишах дълбоко и се опитах да подредя мислите си.

Мария винаги е била по-силната от нас двете – по-общителна, по-решителна. Аз бях тихата сестра, която всички забравяха на семейните събирания. Когато майка ни почина преди пет години, Мария беше тази, която организира всичко – погребението, документите, дори разпределението на наследството. Аз просто стоях до нея и кимах.

Сега обаче усещах как гневът ми расте с всеки изминал ден. Не само заради книгите или чашите. А защото имах чувството, че вече не съм господар на собствения си живот.

На следващата сутрин я заварих в кухнята с телефона на високоговорител.

— Да, Ива ще ме закара до интервюто — казваше тя на някого.

— Какво? — попитах изненадано.

Тя ме погледна невинно. — Можеш ли да ме закараш до центъра? Имам интервю за работа в една адвокатска кантора.

— Мария, имам часове от 8:30! Не мога просто така да изчезна от работа!

Тя сви рамене. — Ще измислиш нещо. Винаги измисляш.

Това беше капката. Отидох в стаята си и затворих вратата с трясък. Седнах на леглото и заплаках – тихо, почти безшумно, както винаги съм плакала.

Вечерта я заварих да говори с баща ни по телефона.

— Не знам какво ѝ става на Ива — казваше тя. — Все едно ѝ преча само защото съм тук.

Изчаках да затвори и влязох при нея.

— Трябва да поговорим — казах твърдо.

Тя ме погледна с умора и раздразнение.

— Слушам те.

— Не мога повече така — започнах с треперещ глас. — Обичам те, ти си ми сестра… но това е моят дом. Имам нужда от граници. Имам нужда от себе си обратно.

Мария замълча дълго. После каза тихо:

— Значи ме гониш?

Поклатих глава.

— Не те гоня. Просто те моля да уважаваш мястото ми… живота ми.

Тя избухна:

— Лесно ти е да говориш! Ти имаш всичко – работа, дом… Аз нямам нищо! Какво очакваш от мен?

Погледнах я през сълзи:

— Очаквам само малко уважение към това, което имам… към това, което съм изграждала сама толкова години.

Последва тишина. Тежка, лепкава тишина.

На следващия ден Мария започна да търси квартира. След седмица се изнесе – без много думи, без сбогуване. Остави след себе си няколко възглавници и едно усещане за празнота.

Седнах на дивана сред тишината на апартамента и се чудех: Дали постъпих правилно? Дали семейството винаги трябва да бъде над всичко? Или понякога трябва да изберем себе си?