Моят съпруг скъперникът: Мечтая за развод

— Не, Мария, няма да купуваме нова пералня! Старата още върти, какво като дрънчи малко? — гласът на Петър отекна в малката ни кухня, докато аз стисках юмруци под масата.

Това беше третият път този месец, в който спорехме за нещо толкова елементарно. Пералнята ни беше на повече от петнайсет години, издаваше звуци като трактор и често оставяше дрехите по-мръсни, отколкото ги бях сложила. Но за Петър това беше „излишен разход“.

Понякога се чудех как съм се озовала тук – в този апартамент в Люлин, с човек, когото някога обичах до полуда. Когато се запознахме, Петър беше чаровен, амбициозен и винаги с последния модел телефон в ръка. Работеше като програмист и печелеше добре. В началото ме впечатляваше колко е пестелив и разумен с парите си. Мислех си: „Ето мъж, който знае как да планира бъдещето.“

Но с времето тази негова „разумност“ се превърна в скъперничество, което задушаваше всичко живо около него. Всяка покупка минаваше през десет проверки, сравнения и обсъждания. Дори когато ставаше дума за неща от първа необходимост – като зимно яке за дъщеря ни Елица или нови обувки за мен.

— Мамо, всички в училище имат нови раници, само моята е скъсана… — проплака Елица една вечер.

Петър дори не вдигна поглед от лаптопа си:
— Ще я зашием. Няма смисъл да харчим пари за глупости.

Виждах как очите на детето ми се пълнят със сълзи. Сърцето ми се късаше, но бях безсилна. Ако се опитвах да споря, Петър ставаше саркастичен:
— Ти май забрави колко струва животът в София? Или искаш да живеем на кредит като половината ти приятелки?

Понякога си мислех, че може би аз съм виновна. Че не съм достатъчно благодарна за това, което имаме – стабилен доход, хубав дом, сигурност. Но после виждах как Петър харчи без да мигне за себе си – нови слушалки, фитнес гривна, абонамент за някакъв онлайн курс по английски. А аз? Аз броях стотинките за фризьор или нова блуза.

Майка ми често ми казваше:
— Марио, търпи! Мъжете са такива. По-добре скъперник, отколкото пияница или побойник.

Но аз не исках да търпя. Не исках дъщеря ми да расте с усещането, че не заслужава нищо хубаво. Не исках всяка вечер да броя стотинките за хляб и мляко, докато банковата ни сметка расте и Петър се хвали пред приятели колко сме спестили тази година.

Една вечер, когато Елица вече спеше, седнах срещу Петър на масата.
— Петре, така не може повече. Не сме бедни хора. Защо трябва да живеем като просяци?

Той ме изгледа студено:
— Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш. Но парите остават тук.

Тези думи ме удариха като шамар. За първи път осъзнах колко малко знача за него – аз и детето ни бяхме просто част от сметката му за разходи.

Започнах да мечтая за развод. Представях си как напускам този апартамент с Елица за ръка и започвам отначало – макар и с по-малко пари, но с повече достойнство. Но после ме връхлиташе страхът: къде ще живеем? Как ще се оправим сами? Ще ни подкрепи ли някой?

Един ден събрах смелост и споделих с най-добрата си приятелка Даниела:
— Не издържам вече! Чувствам се като затворничка в собствения си дом.

Тя ме прегърна:
— Миме, заслужаваш повече! Не си сама. Ако решиш да тръгнеш, ще ти помогна.

Тези думи ми дадоха сили. Започнах тайно да търся работа на половин работен ден – нещо свое, което да ми даде независимост. Всяка вечер си представях как казвам на Петър, че си тръгвам. Но все още не можех да направя тази крачка.

Веднъж чух Елица да разказва на приятелка по телефона:
— Татко никога не купува нищо хубаво. Само мама понякога ми купува сладолед тайно.

Тогава разбрах – ако остана тук, ще науча дъщеря си да приема мизерията за норма. А това не можех да позволя.

Сега стоя пред прозореца и гледам светлините на града. В главата ми ехти въпросът: „Колко струва щастието? Има ли цена достойнството?“

А вие как бихте постъпили на мое място?