Моят съпруг забрави нашето семейство заради брат си – ще намеря ли сили да простя?

– Пак ли тръгваш? – гласът ми трепери, докато гледам как Петър слага якето си. Вече е тъмно, а децата отдавна са легнали. – Обеща, че ще вечеряме заедно.

Той не ме поглежда. Само въздиша тежко и казва:
– Мария, не мога да ги оставя сами. Даниела е напълно разбита, а децата… Те имат нужда от мен.

Стискам зъби. Вече трети месец всяка вечер е така. Откакто брат му, Ивайло, загина в онази ужасна катастрофа на магистралата, Петър не е същият. Сякаш част от него умря заедно с брат му. Но аз… аз още съм тук. Децата ни също.

Понякога се чудя дали изобщо забелязва как малката Ани го чака до прозореца всяка вечер, а Мартин все по-рядко го пита за помощ с домашните. Аз самата се чувствам като призрак в собствения си дом – невидима, ненужна, изоставена.

– Петре, – прошепвам, – а ние? Ние не сме ли твое семейство?

Той спира на прага, обръща се и ме гледа с онзи уморен, отчаян поглед.
– Не разбираш ли? Ако не съм до тях, кой ще бъде? Ивайло вече го няма… Аз съм им останал.

– А ние? – повтарям по-силно. – На нас кой ни остана?

Той не отговаря. Вратата се затваря тихо след него.

Сядам на кухненския стол и усещам как сълзите ми се стичат по бузите. Не искам да бъда егоист. Знам колко много значеше Ивайло за Петър. Знам, че Даниела е сама с две малки деца. Но защо трябва да губя съпруга си, за да може тя да има опора?

Всяка сутрин Петър става рано, носи закуска на племенниците си, води ги на училище, оправя сметките на Даниела, ремонтира всичко в нейния апартамент. Вечер се връща късно, уморен и мълчалив. Понякога мирише на чужд дом.

Майка ми ми казва:
– Трябва да проявиш разбиране, Мария. Това е тежък момент за всички.

Но никой не пита как се чувствам аз. Никой не вижда как Ани рисува семейство само с трима души – мен, нея и Мартин. Никой не чува как Мартин вечер шепне: „Тате пак ли няма да дойде?“

Една неделя решавам да поговоря с Петър сериозно. Децата са при баба им. Слагам кафе на масата и сядам срещу него.

– Петре, така не може повече. Разбирам болката ти, но нашето семейство се разпада. Децата страдат. Аз страдам.

Той ме гледа дълго, после прокарва ръка през косата си.
– Не знам какво да направя. Чувствам се виновен… Ако оставя Даниела сама, все едно предавам брат си.

– А ако оставиш нас? Това не е ли предателство?

Той мълчи. Виждам как очите му се пълнят със сълзи.
– Не искам да ви губя… Просто не знам как да балансирам всичко.

– Никой не очаква да изоставиш племенниците си – казвам тихо. – Но ти вече не си тук с нас. Ти си там… при тях. Всеки ден.

В този момент телефонът му звъни. Даниела. Петър вдига веднага.
– Да, Дани… Да, ще мина след малко…

Сърцето ми се свива от болка и гняв.

Следващите седмици са още по-тежки. Започвам да усещам завист към Даниела – не защото е загубила мъжа си, а защото е получила моя. Виждам как хората в блока ме гледат със съжаление или укор – „Горката Мария, мъжът ѝ все при снаха си ходи“. Чувствам се унижена и сама.

Една вечер Ани идва при мен със сълзи в очите:
– Мамо, тате вече не ме обича ли?

Прегръщам я силно и ѝ обещавам, че всичко ще се оправи. Но вътре в себе си не вярвам на думите си.

Решавам да говоря с Даниела. Отивам при нея една сутрин.
– Моля те, Даниела… Разбирам колко ти е трудно, но и аз имам нужда от Петър. Моля те, не го дърпай толкова често при себе си.

Тя ме гледа изненадано:
– Мария, аз никога не съм искала това… Просто понякога имам нужда от помощ. Но ако ти е толкова тежко…

Виждам болката в очите ѝ и осъзнавам колко сме счупени всички.

Вечерта Петър се прибира по-рано от обикновено. Сяда до мен на дивана и хваща ръката ми.
– Съжалявам… Прекалих. Не исках да ви наранявам. Просто… страх ме е да не изгубя всичко наведнъж.

Плача в прегръдките му и двамата мълчим дълго.

От този ден започваме малки стъпки към възстановяване на нашето семейство – семейни вечери, разходки в парка с децата, разговори без телефони и чужди тревоги. Петър все още помага на Даниела и племенниците си, но вече намира време и за нас.

Понякога се питам дали някога ще мога напълно да простя това пренебрежение. Ще мога ли отново да вярвам без страх? Или белезите ще останат завинаги?

А вие… бихте ли простили? Какво бихте направили на мое място?