Моята малка Лидия в рокля от „Витоша“: Лоша майка ли съм или просто различна?

— Пак ли ще я обличаш с тази скъпа рокля? — гласът на майка ми пронизваше въздуха като нож, докато държах малката Лидия пред огледалото. Беше неделя сутрин, а слънцето едва се прокрадваше през дантелените пердета на нашата панелка в Пазарджик. Роклята беше бяла, с фини сини цветя, купена от бутика на „Витоша“, и струваше повече, отколкото някога съм давала за себе си.

— Мамо, тя се чувства щастлива така — отвърнах тихо, опитвайки се да не срещна погледа ѝ. Лидия се усмихваше широко, въртеше се и полата ѝ се разперваше като цвете. В този момент светът ми беше цял.

— Щастлива? Ти я правиш смешна пред хората! — продължи майка ми. — Какво ще кажат съседите? Какво ще каже леля Сийка от третия етаж? Не виждаш ли, че всички ви гледат накриво?

Стиснах зъби. Знаех, че в нашия град всичко се знае и всичко се коментира. Още откакто Лидия тръгна на детска градина с новите си обувки, започнаха шушуканията. „Виж я тая, все едно е принцеса!“, „Майка ѝ сигурно е луда!“, „Защо не си гледа детето като хората?“

Понякога се чудех дали не греша. Дали не я правя различна нарочно? Дали не я изолирам от другите деца? Но когато видех усмивката ѝ, когато чуех как пее и танцува из хола, вярвах, че правя правилното.

Съпругът ми, Петър, беше по-резервиран. — Знам, че искаш най-доброто за нея — каза ми една вечер, докато миехме чиниите. — Но хората тук не са свикнали с такива неща. Не искам Лидия да страда заради нашите решения.

— А ако всички мислеха така? — попитах го. — Щяхме ли някога да се променим като общество?

Той само въздъхна и избърса ръцете си.

В детската градина нещата се влошиха. Един ден учителката ме повика на разговор.

— Госпожо Иванова, Лидия е много умно дете, но другите деца ѝ се подиграват. Наричат я „глезлата“ и „принцесата“. Може би е добре да поговорим за това как се облича и държи…

Сърцето ми се сви. Вечерта Лидия дойде при мен със сълзи в очите.

— Мамо, защо децата не искат да играят с мен? Казват, че съм различна…

Прегърнах я силно и почувствах как болката ѝ преминава в мен. Как да ѝ обясня, че светът не винаги приема различното? Че понякога доброто намерение може да доведе до самота?

Майка ми настояваше да спра с „глезотиите“.

— На твоите години ходеше с плетени чорапи и носеше дрехите на брат си! Не си станала по-лош човек от това!

— Мамо, времената са други — опитах се да ѝ обясня. — Искам Лидия да има избор.

— Избор? Изборът е за богатите! Ние сме обикновени хора!

Думите ѝ ме удариха като шамар. Винаги съм работила здраво — като счетоводителка в местната фирма за мебели — и никога не съм искала повече от това да дам на детето си онова, което аз нямах.

Скоро започнах да усещам как приятелките ми се отдръпват. На кафе в кварталната сладкарница темата винаги беше „разглезените деца“ и „майките, които не знаят мярка“.

— Ти я правиш уязвима — каза ми веднъж Мария, най-добрата ми приятелка от училище. — Светът е жесток към различните.

— А ако всички се страхуваме да бъдем различни? — попитах я аз. — Кой ще промени света?

Тя само поклати глава.

Една вечер чух Петър да говори по телефона с майка си:

— Не знам какво да правя вече… Страх ме е за Лидия. Не искам да я виждам тъжна…

Сълзите ми потекоха безшумно. За първи път се почувствах сама срещу всички.

На рождения ден на Лидия поканихме целия клас. Само три деца дойдоха. Гледах как тя стои до масата с тортата и чака още гости. Очите ѝ бяха пълни с надежда… и разочарование.

Тогава разбрах: може би любовта ми я правеше различна, но светът не беше готов за това различие.

Седнах до нея и я прегърнах.

— Знаеш ли, Лиди, понякога хората не разбират тези, които са различни. Но това не значи, че трябва да спираш да бъдеш себе си.

Тя ме погледна с големите си кафяви очи:

— А ти ще бъдеш ли винаги до мен?

— Винаги — прошепнах и се заклех пред себе си никога да не я предам.

Сега стоя пред огледалото с Лидия всяка сутрин и се чудя: лоша майка ли съм или просто различна? Къде е границата между любовта и прекаленото глезене? И ако обществото ни не приема различните, кой ще ги защити?

А вие как бихте постъпили на мое място?