Моята малка Лилия с рокля на Gucci: Лоша майка ли съм?

– Пак ли ще я обличаш в тая скъпа парцалка? – гласът на майка ми прониза тишината в кухнята, докато държах малката Лилия в ръце. Тя беше облечена в любимата си рокля на Gucci, подарък от сестра ми, която живее в Германия. – Хората вече говорят, Мария! Не виждаш ли как те гледат на площада?

Стиснах зъби. Знаех, че майка ми не го казва от злоба, но думите ѝ ме боляха. Всяка сутрин, когато излизахме с Лилия, усещах погледите на съседките – едни завистливи, други осъдителни. „Какво си въобразява тая Мария? Дъщеря ѝ с име като от турски сериал и дрехи за хиляди левове!“, шушукаха зад гърба ми.

Но аз исках Лилия да има всичко, което аз нямах като дете. Помня как ходех с кръпки на коленете и как се срамувах да поканя приятелки вкъщи. Баща ми беше болен, майка ми работеше на три места. Кълнях се, че моето дете никога няма да се чувства по-малко от другите.

– Мамо, не разбират – отвърнах тихо. – Това е просто една рокля. Лилия се радва, чувства се специална.

– Не е само роклята, Мария! – прекъсна ме тя. – Името ѝ, играчките, всичко! Ти я правиш различна. А тук различните не ги обичат.

Погледнах към Лилия. Тя се усмихваше широко, въртеше се пред огледалото и си тананикаше някаква песничка. Сърцето ми се сви. Дали наистина я правех мишена?

Съпругът ми, Иван, беше по-скоро неутрален. Работеше по цял ден в града и рядко се замисляше за клюките в селото. Но вечер, когато се прибираше, усещах напрежението.

– Мария, пак са ми казвали за Лилия – започна една вечер, докато вечеряхме. – Не можеш ли да ѝ купуваш по-обикновени дрехи? Хората не разбират такива неща тук.

– А ти разбираш ли? – избухнах аз. – Защо трябва да се съобразявам с всички? Това е моето дете!

– Да, ама живеем тук. Не сме в София или Германия. Тук хората са други.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках Лилия да ме види разстроена.

На следващия ден, докато я водех на детската площадка, две жени ме спряха.

– Марийке, хубаво дете си имаш – започна едната с фалшива усмивка. – Ама това име… Лилия… Не можеше ли нещо по-българско? И тия дрехи…

– Да не мислиш, че ще стане по-щастлива така? – добави другата.

Усетих как бузите ми пламват. Не знаех какво да кажа. Просто хванах Лилия за ръка и си тръгнахме.

Вечерта седнах до прозореца и гледах как дъждът барабани по стъклото. Спомних си първия път, когато държах Лилия в ръце – толкова малка, толкова беззащитна. Обещах си да я пазя от всичко лошо. Но дали не я излагах на още по-голяма болка?

Майка ми влезе тихо в стаята.

– Мария… Знам, че искаш най-доброто за нея. Но понякога най-доброто е просто да е като другите деца. Да не се отличава толкова.

– А ако не искам да е като другите? – прошепнах аз. – Ако искам да е горда със себе си?

– Горда може да бъде и без скъпи дрехи. С любовта ти, с това, че я учиш да бъде добра.

Замълчах. Думите ѝ ме боляха, защото знаех, че има истина в тях.

На следващата сутрин реших да облека Лилия с обикновена рокличка. Тя ме погледна учудено:

– Мамо, къде е любимата ми рокля?

– Днес ще сме като другите деца – опитах се да се усмихна.

Тя кимна, но видях разочарованието в очите ѝ.

Дните минаваха. Клюките не спираха, но вече не бяха толкова остри. Лилия започна да играе повече с другите деца. Но аз усещах празнота. Дали не я предавах?

Една вечер Иван ме прегърна.

– Знаеш ли, Мария… Може би трябва да намерим баланс. Да ѝ показваме любовта си не само с неща, а и с време, с внимание.

Погледнах го и се разплаках. Толкова исках да бъда добра майка, а сякаш все не успявах.

Сега, когато гледам Лилия как спи, се питам: Наистина ли любовта ми я прави различна по лош начин? Или просто хората не са готови да приемат нещо ново? Къде е границата между това да дадеш най-доброто и да не прекалиш? Кажете ми – вие как бихте постъпили?