Моята свекърва, моите деца и истината, която ни раздели

— Мамо, пак ли ще идваш утре? — попита дъщеря ми Мария, докато свекърва ми, леля Стефка, навличаше палтото си в коридора. Беше късен следобед, навън валеше ситен дъжд, а в апартамента ни се носеше миризма на прясно изпечени курабийки. Стефка се усмихна уморено, но не отговори веднага. Погледна ме за миг — онзи поглед, който винаги съм приемала за топъл и разбиращ, но този път в него имаше нещо друго. Не го разпознах тогава.

— Ще видим, Марийче — каза тя тихо и излезе.

Седнах на масата и се загледах в чашата си с чай. Винаги съм вярвала, че Стефка обича да прекарва време с децата. Помагаше ни от самото начало — когато родих първия си син, Георги, тя беше до мен ден и нощ. После се появи Мария, а след това и малкият Даниел. Стефка беше нашият спасител — готвеше, чистеше, водеше децата на градина, прибираше ги, четеше им приказки. Аз работех на две места, мъжът ми Петър често пътуваше командировки. Без нея нямаше да се справим.

Но напоследък нещо се беше променило. Стефка идваше все по-рядко, изглеждаше уморена, раздразнителна. Децата усещаха напрежението — Мария започна да плаче вечер, Георги се затвори в себе си. Петър настояваше да не я притесняваме толкова, но аз не разбирах защо. „Тя винаги е била силна“, казвах си. „Тя обича децата.“

Една вечер, докато прибирах играчките в детската стая, телефонът ми звънна. Беше Стефка.

— Може ли да поговорим? — гласът ѝ беше тих и пресипнал.

— Разбира се! Всичко наред ли е?

— Не знам… — замълча за миг. — Може ли да дойдеш утре след работа?

На следващия ден отидох у тях. Апартаментът ѝ беше подреден както винаги, но въздухът беше тежък. Седнахме на дивана и тя ме погледна право в очите.

— Искам да ти кажа нещо важно, Яна — започна тя. — Много обичам внуците си. Но… вече не мога така. Не издържам.

Погледнах я объркана.

— Какво имаш предвид?

— Не мога повече да се грижа за тях всеки ден. Уморена съм. Болят ме ставите, трудно спя нощем… Чувствам се виновна, че не мога да ви помагам както преди.

Сълзи напълниха очите ѝ. За първи път я виждах толкова крехка.

— Защо не си ми казала по-рано? — прошепнах аз.

— Не исках да ви разочаровам. Знам колко ви е трудно… Но вече не мога да се преструвам.

В този момент осъзнах колко съм била заслепена от собствените си нужди. Винаги съм приемала помощта ѝ за даденост. Никога не съм се замисляла какво ѝ коства всичко това.

Когато се прибрах вкъщи, Петър ме посрещна на вратата.

— Как мина?

— Стефка… не може повече да ни помага така — казах тихо.

Той въздъхна тежко.

— Знаех си… Майка ми никога не умее да казва „не“.

В следващите дни атмосферата у дома беше напрегната. Трябваше да намерим решение — кой ще гледа децата? Аз не можех да напусна работа, Петър също. Започнахме да търсим детегледачка, но цените бяха непосилни за нас. Децата усещаха промяната — Мария питаше защо баба вече не идва всяка сутрин, Георги мълчеше и се затваряше в стаята си.

Една вечер седнахме с Петър на масата след като децата заспаха.

— Мислиш ли, че сме били несправедливи към майка ти? — попитах го.

Той ме погледна уморено.

— Може би… Но ние нямахме избор.

— Винаги има избор — казах аз и усетих как гласът ми трепери.

Започнах да се обвинявам — защо не съм забелязала по-рано? Защо не съм я попитала как се чувства? Защо съм приела всичко за даденост?

След седмица отидох отново при Стефка. Този път носех цветя и домашен сладкиш.

— Прости ми — казах още на прага. — Прости ми, че не съм те питала как си. Че съм мислила само за себе си.

Тя ме прегърна силно.

— Всички правим грешки, Яна. Важно е да ги осъзнаем навреме.

Започнахме да говорим повече — за чувствата си, за страховете си, за границите си. Постепенно отношенията ни се подобриха. Наехме жена от квартала да помага с децата няколко часа на ден. Стефка идваше само когато имаше сили и желание. Децата свикнаха с новия ритъм.

Но белезите останаха. Понякога усещах как Мария ме гледа с въпрос в очите: „Защо баба вече не е тук?“ А аз все още търся отговори в себе си.

Дали някога ще мога да ѝ върна доверието напълно? Дали семейството ни ще бъде отново цяло? Какво бихте направили вие на мое място?