Може ли любовта да победи предразсъдъците? Историята на един втори шанс

– Ти не си ми баща! – изкрещя ми Виктор, докато тресна вратата на стаята си. Гласът му още кънтеше в ушите ми, а аз стоях в коридора, стиснал юмруци, борейки се със сълзите, които напираха да избухнат. Беше поредната вечер, в която се опитвах да намеря мястото си в този дом – дом, който не беше мой, но за който мечтаех да стане.

Казвам се Захари. На 38 години съм и до преди две години животът ми беше подреден като по конец – работа в счетоводна кантора в Пловдив, малък апартамент, приятели от детството. Но тогава срещнах Мария. Тя беше различна – силна, умна, с онази тиха тъга в очите, която ме караше да искам да я защитя от целия свят. Влюбих се до уши, без да мисля за последствията. Само че Мария имаше две деца – Виктор на 14 и малката Ани на 8. Баща им ги беше напуснал преди три години и оттогава Мария се бореше сама.

Първите ни месеци бяха като от романтичен филм. Разходки по Марица, вечери с вино и смях. Но когато решихме да заживеем заедно, реалността ме удари като студен душ. Виктор ме гледаше с презрение, сякаш съм натрапник. Ани беше по-мека, но често плачеше нощем и шепнеше името на баща си. Майка ми пък не пропускаше случай да ми напомни: „Захари, чужди деца не се гледат! Ще си загубиш живота!“

– Мамо, обичам Мария – казвах ѝ аз по телефона. – И децата ще свикнат с мен.
– Не се заблуждавай! Те никога няма да те приемат за свой! – отвръщаше тя с онзи тон, който ме караше да се чувствам като малко момче.

С времето напрежението вкъщи растеше. Виктор отказваше да вечеря с нас. Ани ме гледаше с големи очи и питаше: „Ти ще си тръгнеш ли като татко?“ Сърцето ми се късаше всеки път. Опитвах се да бъда търпелив – водех ги на кино, помагах с домашните, купувах им подаръци. Но сякаш всичко беше напразно.

Една вечер, докато Мария готвеше мусака, седнах до нея и прошепнах:
– Не знам дали ще издържа…
Тя остави лъжицата и ме погледна уморено:
– Захари, ако искаш да си тръгнеш… няма да те виня.
– Не мога да те оставя! – избухнах аз. – Но не знам какво още да направя…

Тогава тя се разплака. За първи път видях тази силна жена толкова безпомощна. Прегърнах я и двамата плакахме дълго на кухненската маса.

Сутрините започнаха да стават все по-напрегнати. Виктор закъсняваше за училище нарочно, само за да не го закарам аз с колата. Ани започна да се затваря в себе си. Мария работеше на две места и често се прибираше късно. Аз поемах домакинството, но усещах как всички ме гледат като временен гост.

Една неделя реших да заведа децата в зоопарка. Ани се съгласи веднага, но Виктор отказа:
– Не ми трябваш! Имам си баща!
– Викторе, той не идва вече… – опитах се да кажа тихо.
– Защото ти си тук! – изкрещя той и излезе.

Вечерта Мария ми каза:
– Може би трябва да поговорим с психолог…
– Може би трябва просто да се откажа… – промълвих аз.

Дните минаваха в тягостно мълчание. Започнах да избягвам дома – работех до късно, срещах се с приятели, само и само да не усещам тежестта на провала. Един петък вечер се прибрах по-рано и заварих Виктор да плаче в стаята си. Седнах до него и казах:
– Знам, че ти липсва баща ти…
Той ме погледна със сълзи:
– Ти никога няма да бъдеш като него!
– Не искам да бъда като него… Искам просто да бъда тук за теб.
Той замълча дълго и после прошепна:
– Защо не си тръгнеш? Всички ще сме по-щастливи…

Тази нощ не спах. Гледах тавана и мислех за думите му. На сутринта казах на Мария:
– Мисля, че трябва да си тръгна…
Тя не каза нищо. Само ме прегърна силно.

Сега живея отново сам. Виждам Мария понякога – тя е уморена, но все така красива. Децата растат без мен. Понякога се питам дали можех да направя повече… Дали любовта е достатъчна? Или предразсъдъците и болката винаги ще надделяват?

Кажете ми – заслужава ли си човек да се бори за чуждо семейство? Или някои битки са обречени още от самото начало?