На 55 години: Когато любовта си отиде, а животът продължава

– Не мога повече така, Мария! – гласът ми прозвуча по-силно, отколкото исках, докато чинията с недоядената супа се разтресе на масата. Мария ме погледна с онзи неразбиращ поглед, който ме преследваше от месеци. В очите ѝ се четеше умора, но и някаква надежда, че ще се откажа от това, което се канех да кажа.

– Какво значи това, Георги? – прошепна тя. – Пак ли ще говорим за същото?

В този момент сякаш целият ми живот се сви в една точка – кухнята ни в панелката в Люлин, миризмата на пържени чушки и звука на телевизора от съседната стая. Бях на 55 години и изведнъж осъзнах, че не обичам жената, с която съм прекарал повече от половината си живот.

Не знам кога точно се случи. Може би беше постепенно – с всяка сутрин, в която се будех до нея и усещах само навик. С всяка вечер, в която мълчахме пред телевизора, а между нас стоеше нещо по-голямо от умората. Или може би беше онзи ден, когато дъщеря ни Ива ни каза, че ще замине да учи в Германия и аз почувствах не облекчение, а празнота.

– Не знам какво ми става – признах си. – Просто… не чувствам нищо вече. Не те обичам така, както преди.

Мария се изправи рязко. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя ги преглътна. – След всичко? След трийсет години? След като преживяхме безработицата ти през 90-те, след като теглихме кредит за апартамента, след като майка ти почина и аз те държах за ръка?

– Знам… Знам всичко това – казах тихо. – Но не мога да се преструвам повече.

В този момент осъзнах колко много боли истината. Не само за нея – за мен също. Всяка вечер си повтарях, че ще мине. Че това е просто криза на средната възраст, че ще намеря смисъл в работата си като счетоводител в малката фирма на Пешо. Че ще започна да спортувам или ще си намеря хоби. Но истината беше друга – чувствах се празен.

Седмици наред избягвах разговорите с Мария. Прибирах се късно, оправдавах се с работа или с приятели. Дори когато бяхме заедно, мислите ми бяха другаде. Понякога си представях какво би било да започна отначало – ново място, нови хора. Но после ме връхлиташе вина. Как можех да я оставя? Какво щеше да кажат родителите ѝ? А нашите приятели от блока?

Една вечер седнахме на балкона с по чаша ракия. Мария запали цигара и дълго мълчахме.

– Помниш ли как се запознахме? – попита тя внезапно.

– Помня – отвърнах. – Беше на студентската бригада в Пловдив. Ти беше с онзи смешен каскет.

– Тогава ми каза, че ще ме обичаш завинаги.

– Мислех го… тогава.

Тя се усмихна тъжно. – Хората се променят, Георги. Но не вярвах, че ще дойде денят, в който ти ще си тръгнеш пръв.

– Не знам дали искам да си тръгна… Просто не знам как да продължа така.

След този разговор всичко се промени. Мария стана още по-затворена. Готвеше механично, говореше само за необходимото. Аз се чувствах като призрак в собствения си дом.

Един ден Ива се обади по Skype от Германия.

– Тате, мамо изглежда тъжна. Какво става?

Погледнах Мария през екрана – тя избягваше погледа ми.

– Всичко е наред, Иве – излъгах.

Но не беше наред. Започнах да се будя посред нощ с усещането, че се давя. В главата ми кънтяха думите „не те обичам“. Опитвах се да си представя живота без Мария – самотни вечери, тишина в апартамента, липса на смисъл. Но когато си представях живота с нея – усещах същата празнота.

Една неделя реших да изляза рано сутринта и да се разходя из Южния парк. Гледах как хората тичат, разхождат кучета, смеят се. Завиждах им за лекотата. Седнах на една пейка и заплаках като дете.

Върнах се у дома и казах на Мария:

– Трябва да поговорим сериозно. Не мога повече така. Мисля… мисля да се изнеса за известно време.

Този път тя не плака. Само кимна и каза:

– Ако това ще ти помогне да намериш себе си… направи го.

Събрах няколко дрехи и заминах при брат ми в Банкя. Първите дни бяха ужасни – самота, вина, страх от бъдещето. Но постепенно започнах да усещам някаква лекота. Започнах да чета книги, които бях забравил; да ходя пеша; да говоря с хора извън работата.

Мария ми пишеше кратки съобщения: „Всичко наред ли е?“, „Ива пита за теб.“ Отговарях кратко: „Добре съм.“

Минаха месеци преди да се върна у дома за разговор лице в лице.

– Как си? – попитах я.

– По-добре – отвърна тя. – Научих се да живея сама със себе си.

– Съжалявам…

– Не съжалявай. Може би така е трябвало да стане.

Сега живея сам под наем в малък апартамент в Младост. Понякога вечерям сам и слушам радиото. Понякога срещам Мария на пазара и си говорим като стари приятели. Ива идва веднъж годишно и ни събира на една маса.

Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Можеше ли да остана и просто да приема съдбата си? Или човек има право да търси щастието дори когато това означава болка за другите?

Какво бихте направили вие? Щяхте ли да останете или щяхте да тръгнете по свой път?