На 60 години осъзнахме, че децата ни вече не се нуждаят от нас: Истината за празното гнездо

– Не мога да повярвам, че пак не вдига телефона – изрекох тихо, докато гледах екрана с името на сина ми, Димитър. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми туптеше в гърлото. Георги, мъжът ми, седеше срещу мен на масата в кухнята и се преструваше, че чете вестника. Знаех, че и той чакаше да чуе гласа на Митко, но гордостта му не позволяваше да го покаже.

– Може би е зает, Мария – промърмори той, без да ме поглежда. – Младите имат свой живот.

– А ние какво имаме? – попитах аз, по-остро, отколкото възнамерявах. – Празна къща и спомени по стените?

Тишината между нас натежа. Вече минаха три години, откакто най-малката ни дъщеря, Елица, замина за София да учи и остана там. Синът ни Димитър работи в Германия, а голямата ни дъщеря, Яна, живее с мъжа си в Пловдив. Понякога се чуваме по телефона, но разговорите са кратки и повърхностни. „Добре сме, мамо. Всичко е наред.“ И толкова.

Преди години домът ни беше пълен с шум, смях и караници. Сега единственото, което чувам вечер, е тиктакането на стенния часовник и стъпките на Георги из коридора. Понякога се чудя дали не сбъркахме някъде. Дали не ги обичахме прекалено много или прекалено малко? Дали не ги научихме да летят толкова добре, че забравиха къде е гнездото?

Една вечер седяхме на терасата и гледахме как слънцето залязва над селото. Георги запали цигара и въздъхна тежко.

– Помниш ли как Митко тичаше по двора с прашката? – попита той.

– Помня – усмихнах се тъжно. – И как Яна се криеше зад черешата, когато не искаше да яде супа.

– А Елица… – Георги се засмя за миг. – Веднъж боядиса котката в зелено с водни боички.

Смяхме се заедно, но после пак стана тихо. Спомените боляха повече от самотата.

На следващия ден реших да напиша писмо на Димитър. Не имейл, не съобщение във Viber – истинско писмо на хартия. Разказах му за градината, за новите рози, които посадихме, за това как татко му все още не може да оправи капещия кран в банята. Помолих го да ни пише или поне да се обади.

Минаха седмици без отговор. Яна се обади веднъж да каже, че ще идват за Великден, но после отмени – децата били болни. Елица писа във Facebook: „Обичам ви!“, но така и не дойде.

Една вечер Георги избухна:

– Защо все ти трябва да ги търсиш? Защо не ни търсят те? Не сме ли им дали всичко?

– Може би сме ги задушили с обичта си – прошепнах аз. – Може би вече не сме им нужни.

Той стана рязко и излезе навън. Чух как хлопна портата. Останах сама в тъмната кухня и заплаках като дете.

На следващия ден реших да направя нещо различно. Записах се на курс по рисуване в читалището. Там срещнах други жени като мен – някои вдовици, други просто самотни майки с пораснали деца. Говорехме си за всичко – за болките в кръста, за рецептите за баница, за това какво е да се събудиш сутрин и да няма кой да ти каже „Добро утро“.

Постепенно започнах да усещам, че животът ми не е свършил. Че мога да бъда Мария, а не само „мама“ или „баба“. Георги също намери утеха – започна да ходи на риболов с приятели от селото. Вечерите ни станаха по-спокойни. Понякога си разказвахме истории от младостта или просто мълчахме заедно.

Един ден получих писмо от Димитър. Беше кратко: „Мамо, извинявай, че не съм се обаждал. Работя много. Липсвате ми.“ Сълзите ми капеха върху хартията.

Яна дойде през лятото с децата си. Къщата пак се изпълни със смях и шумотевица. Елица също дойде за няколко дни и донесе картина, която беше нарисувала сама – нашата стара къща под черешата.

Когато всички си тръгнаха, пак останахме сами с Георги. Но този път беше различно. Знаехме, че децата ни са добре и че животът продължава – и за тях, и за нас.

Понякога вечер сядам на терасата и гледам залеза. Питам се: „Дали някога ще спрат да ни липсват? Или просто трябва да се научим да живеем с тази липса?“ Как мислите вие?