На 70 години: Кога ще започна да живея за себе си?

— Пак ли ще седиш сама в тъмното, мамо? — гласът на дъщеря ми Мария прозвуча от коридора, докато аз стоях на кухненската маса, вперила поглед в чашата с изстинал чай. Не й отговорих веднага. Вече бях свикнала да се сливам със сенките в този апартамент, който някога беше пълен с живот, а сега е просто тих.

— Не съм сама, Мария. Просто мисля — отвърнах тихо, усещайки как гласът ми трепери. Тя въздъхна и затвори вратата по-силно, отколкото трябваше. Знаех, че я боли да ме вижда така — угаснала, без желание за нищо. Но как да й обясня, че цял живот съм живяла за другите, а сега не знам как да живея за себе си?

Когато бях млада, мечтаех да стана учителка по литература. Обичах книгите, стиховете на Дебелянов и Яворов. Но баща ми — строг човек от Пловдивско — настояваше да стана медицинска сестра. „Това е сигурна професия, дъще!“, казваше той. И аз се подчиних. После срещнах Иван — работник в завода за електроника. Влюбих се в усмивката му и обещанията за дом и семейство.

— Ще бъдем щастливи, Цветанке! — казваше ми той в онези топли летни вечери на село. И аз му повярвах. Скоро след сватбата се роди Мария, после и Георги. Животът ми се превърна в безкраен кръговрат от грижи — работа, деца, готвене, чистене. Иван работеше до късно, а аз носех всичко на гърба си.

— Мамо, защо винаги си уморена? — питаше ме малкият Георги.

— Защото искам да ви дам всичко — отговарях и се усмихвах през сълзи.

Годините минаваха. Децата пораснаха и заминаха — Мария в София, Георги в Германия. Иван се разболя от инсулт и остана прикован към леглото. Грижих се за него пет години — ден и нощ. Когато почина миналата есен, почувствах не само болка, но и празнота. За първи път бях сама със себе си… и не знаех коя съм.

Сега Мария идва веднъж седмично. Говори ми за внуците, за работата си като счетоводителка. Понякога усещам раздразнение в гласа й:

— Мамо, трябва да излизаш повече! Да се запишеш на някакъв курс или да ходиш на разходки с другите пенсионери.

Но аз не мога. Не знам как да бъда „само Цветанка“, а не нечия майка или съпруга. Всяка сутрин ставам по навик — оправям леглото на Иван, макар че вече го няма; приготвям закуска за двама; оставям чаша чай на масата отсреща…

Понякога нощем плача тихо, за да не ме чуе никой. Спомням си как мечтаех да пиша стихове или да пътувам до морето сама. Но винаги имаше нещо по-важно — болен родител, болен съпруг, нуждите на децата…

— Защо никога не мислиш за себе си? — попита ме веднъж приятелката ми Сийка от блока.

— Не знам как… — признах й аз.

Тя ме хвана за ръката:

— Цветанке, животът не свършва на 70! Имаш право да бъдеш щастлива!

Думите й ме разтърсиха. Вечерта седнах пред огледалото и се загледах в лицето си — бръчки, уморени очи, но някъде дълбоко проблясваше искра. Може би още има време…

На следващия ден реших да изляза сама в парка. Седнах на пейка под липите и слушах песента на птиците. До мен седна непозната жена — Елена.

— Красив ден е, нали? — усмихна се тя.

— Да… макар че понякога ми е трудно да го видя — отвърнах честно.

Тя кимна разбиращо:

— И аз бях така след смъртта на мъжа ми. Но започнах да ходя на танци за пенсионери. Там срещнах приятели…

Върнах се у дома с мисълта: „Може би трябва да опитам.“ Но после ме заля вина — ако започна да живея за себе си, няма ли да предам паметта на Иван? Няма ли децата ми да помислят, че вече не ги обичам?

Вечерта Мария ми се обади:

— Мамо, моля те… Не искам да те виждам така тъжна. Ти заслужаваш радост!

Сълзите потекоха по бузите ми.

— Ами ако не мога? Ако вече е късно?

— Никога не е късно! — настоя тя.

Сега стоя пред прозореца и гледам залеза над панелните блокове на Люлин. Сърцето ми трепти между страх и надежда. Може би утре ще отида на танци с Елена… Може би ще напиша първото си стихотворение от 50 години насам.

Но все още ме гложди въпросът: Как се започва нов живот на 70? Как се прощаваш със саможертвата и започваш да обичаш себе си?

А вие… бихте ли имали смелостта?