На ръба на бездната: Изповедта на един предател

„Не ме лъжи, Даниеле! Погледни ме в очите и ми кажи истината!“ – гласът на Мария трепереше, а в очите ѝ се четеше нещо по-страшно от гняв – разочарование. Стоях насред хола, стиснал юмруци в джобовете си, и усещах как светът ми се разпада на парчета. Навън дъждът блъскаше по прозорците, а вътре – бурята беше между нас.

Всичко започна онази вечер, когато брат ми Георги ни покани на имен ден. Беше шумно, весело, масата се огъваше под тежестта на салати, ракия и смях. Тогава я видях – Елена, колежка на Георги. Косата ѝ беше като разлято кафе, а усмивката ѝ – топла и опасна. Не знам как стана, но още първият ни разговор ме накара да забравя за всичко останало. Мария седеше до мен, а аз не можех да откъсна очи от Елена.

След вечерята Елена ми написа във Facebook: „Хубаво беше да си поговорим. Рядко срещам някой, който да ме разбира така.“ Отговорих ѝ веднага. Започнахме да си пишем всеки ден – уж невинно, уж приятелски. Но скоро съобщенията станаха по-лични, по-дълбоки. Започнах да лъжа Мария за дреболии: „Оставам до късно в офиса“, „Ще се видя с Георги“. Всяка лъжа беше като камък в обувката ми, но не можех да спра.

Една вечер Елена ме покани у тях „да изпием по чаша вино“. Сърцето ми блъскаше като лудо. Знаех, че прекрачвам граница, от която няма връщане назад. Вратата се затвори зад мен и останахме сами. Не помня как стигнахме до леглото ѝ – всичко беше като сън, примесен с вина и страст.

След това започнаха угризенията. Всяка сутрин гледах Мария как приготвя закуска за мен и дъщеря ни Виктория, а аз се чувствах като най-големия подлец. Опитвах се да бъда по-добър съпруг – носех цветя без повод, помагах повече вкъщи. Но тя усещаше промяната. „Даниеле, нещо се е променило в теб. Не си същият“, каза ми веднъж тихо, докато миеше чиниите.

Междувременно отношенията с Елена станаха все по-сложни. Тя искаше повече – време, внимание, обещания. „Докога ще се крием? Не заслужавам ли нещо истинско?“ – питаше ме тя с пресипнал глас. Аз мълчах, защото не знаех какво да кажа. Не можех да оставя Мария и Виктория – те бяха моят свят. Но вече бях предал всичко свято между нас.

Една вечер Мария намери съобщенията ни. Бях забравил телефона си на масата, а тя просто искаше да провери часа. Видях лицето ѝ да пребледнява, ръцете ѝ да треперят. „Как можа?“ – прошепна тя и избяга в спалнята. Виктория стоеше на прага и ме гледаше с големи очи: „Тате, защо мама плаче?“

Тогава разбрах колко много съм съсипал. Опитах се да говоря с Мария, да ѝ обясня, да моля за прошка. Тя не искаше да ме вижда. Седмици наред спях на дивана, а вкъщи цареше ледена тишина. Виктория започна да се буди нощем с плач: „Мамо, тате ще си тръгне ли?“

Елена настояваше да избера – нея или семейството си. „Не мога повече така! Или идваш при мен, или всичко приключва!“ – крещеше по телефона. Аз не можех да избера никого – бях разкъсан между вина и страст, между миналото и бъдещето.

Една сутрин Мария ми каза: „Искам развод.“ Гласът ѝ беше спокоен, но очите ѝ бяха празни. „Не мога да живея с човек, когото вече не познавам.“

Подписах документите със свито сърце. Виктория остана при нея, а аз виждах дъщеря си само през уикендите. Елена мислеше, че сега ще бъдем щастливи заедно, но между нас вече нямаше магия – само сянката на това, което изгубих.

Сега живея сам в малък апартамент в Люлин. Вечерите са дълги и тихи. Понякога чувам смеха на Виктория в главата си или усещам аромата на кафето на Мария сутрин. Пиша това писмо не за оправдание, а като предупреждение към всеки, който мисли, че може да излъже съдбата.

Понякога се питам: заслужаваше ли си? Може ли една грешка да изтрие цял живот любов и доверие? Кажете ми вие – бихте ли простили такава измяна?