На ръба на силите: Борбата за достойнството на майка ми

— Не ме оставяй тук, Даниеле! — гласът на майка ми трепери, а ръката ѝ се впива в китката ми така, сякаш ако ме пусне, ще потъне в бездната на забравата.

Стоя в коридора на старческия дом „Златна есен“ в покрайнините на Пловдив. Мирише на белина и супа от леща. Вратата към стаята ѝ е отворена. Вътре — две легла, едно шкафче и прозорец с изглед към паркинга. Майка ми — Мария, някога горда учителка по литература, сега е слаба, прегърбена жена с побелели коси и очи, които търсят спасение.

— Мамо, не мога повече — прошепвам. — Не мога да се справям сам. Ти заслужаваш грижа, а аз… аз съм на ръба.

Тя ме гледа така, както само майка може — с болка и разбиране, но и с упрек. Сякаш съм я предал. Сякаш съм я изоставил.

— Защо не говориш с брат си? — пита тя тихо. — Или със сестра си? Защо всичко пада върху теб?

Въпросът ѝ е като нож. Защо всичко пада върху мен? Защо аз, средното дете, винаги съм между чука и наковалнята?

Връщам се мислено назад — към вечерта преди седмица, когато се опитах да говоря с брат ми Георги по телефона.

— Георги, не мога повече сам да се грижа за мама. Трябва да решим нещо — казах му.

— Аз съм в София, работя по 12 часа на ден! Ти си там, ти виждаш какво става. Решавай! — отговори той и затвори.

Сестра ми Ива пък живее в Германия. Прати пари веднъж-два пъти в годината и това е всичко. Когато ѝ писах за дома, тя отговори:

— Не мога да се върна сега. Ако мислиш, че това е най-доброто за мама, действай.

Само че никой не разбира какво значи да си тук всеки ден — да сменяш памперси, да готвиш супа от тиквички, да слушаш как майка ти плаче нощем от болки в краката и от страх, че ще забрави името ти.

Всяка сутрин ставам в шест, за да ѝ приготвя закуска и да ѝ дам лекарствата. После тичам на работа в автосервиза. Вечер се връщам пребит и намирам апартамента пропит с миризма на лекарства и самота. Приятелката ми Марияна си тръгна преди три месеца. Не издържа.

— Ти вече не си мой партньор, а болногледач — каза ми тя една вечер и си събра багажа.

Сега стоя тук, в този коридор, а майка ми ме гледа така, сякаш съм я предал. Сърцето ми се къса.

— Мамо… — започвам пак, но думите заседват в гърлото ми.

В този момент влиза сестра Маргарита — една от санитарките.

— Госпожо Мария, хайде да ви покажа градината! Имаме рози и люляк — усмихва се тя топло.

Майка ми не помръдва. Аз усещам как ръката ѝ трепери в моята.

— Ще идвам често — казвам тихо. — Обещавам ти.

Тя само кимва. Очите ѝ са влажни.

Излизам навън и сядам на пейката пред дома. Паля цигара, въпреки че от години не пуша. Гледам към небето и се чудя: кога свършва дългът към родителите ни? Кога имаме право да мислим за себе си?

Телефонът ми звъни. Георги.

— Как е мама? — пита той без особени емоции.

— Добре е… доколкото може да бъде добре тук.

— Не се обвинявай толкова. Всички остаряват. Така е животът.

— Лесно ти е да го кажеш от София — избухвам аз. — Ти не си тук! Не виждаш как плаче всяка вечер!

— Даниеле… не мога да направя повече. И аз имам семейство.

Затварям телефона и усещам как гневът ме задушава. Защо винаги аз? Защо винаги средното дете трябва да носи най-тежкия кръст?

Вечерта се прибирам в празния апартамент. Сядам до прозореца и гледам светлините на града. Чувствам се празен. Вината ме яде отвътре.

На следващия ден отивам пак при майка ми. Този път тя ме посреща с усмивка.

— Вчера сестра Маргарита ми донесе чай от липа. Говорихме си за книги… Помниш ли как четяхме „Под игото“?

Сърцето ми се свива. Може би тук ще ѝ е по-добре? Може би аз просто не мога да приема края на една епоха?

Вечерта пиша съобщение до Ива:

„Мама започва да свиква. Но аз… аз не знам дали ще си простя.“

Тя отговаря:

„Ти направи най-доброто. Понякога любовта значи да пуснеш.“

Гледам снимката на майка ми като млада — усмихната, силна жена с мечти и планове. Сега тя е тук, а аз съм този, който трябва да решава вместо нея.

Кога свършва нашият дълг към родителите ни? И имаме ли право на собствен живот без вина? Кажете ми… как бихте постъпили вие?