Напуснах мъжа си заради първата си любов от гимназията: Историята на една българска жена

— Не мога повече така, Стефане! — думите ми се изплъзнаха като вик, който дори аз не очаквах да чуя от себе си. Стоях в тъмния коридор на нашия апартамент в Люлин, с куфар в ръка, а сърцето ми блъскаше като лудо. Стефан не помръдна от дивана. Телевизорът светеше синкаво, без звук, а той беше застинал в познатата си поза — ръка под главата, леко отворена уста, дишане тежко и равномерно. Дори не се събуди.

В този момент осъзнах колко далеч сме се отдалечили един от друг. Децата вече бяха поели по своя път — Мария учеше във Варна, а Петър работеше в Германия. Къщата беше тиха, прекалено тиха. Вечерите ни се превърнаха в рутина: той — пред телевизора, аз — с книга или телефон, всеки в своя свят. Понякога се чудех дали изобщо още сме семейство или просто съквартиранти, които делят сметките и спомените.

Преди месец получих съобщение във Facebook от Ивайло — първата ми любов от гимназията. Беше ми писал: „Здравей, Лили! Как си след толкова години?“ Първо се засмях. После усетих как нещо топло се разлива в мен. Спомних си как ме държеше за ръка пред училището в Банкя, как ми пишеше стихове на листчета и как плаках, когато замина с родителите си за Пловдив. Тогава си обещахме да не се забравяме, но животът ни завъртя в различни посоки.

Започнахме да си пишем всеки ден. Разказвахме си за всичко — за децата, за работата, за мечтите и разочарованията. Ивайло беше разведен от години, живееше сам и работеше като учител по литература. Гласът му по телефона беше същият — топъл, малко дрезгав, с онзи особен смях, който ме караше да се усмихвам дори когато денят ми е бил ужасен.

— Лили, помниш ли как мечтаехме да обиколим Родопите с палатка? — попита ме една вечер.
— Помня… — отвърнах тихо. — Но тогава бяхме други хора.
— Ами ако още можем да бъдем онези хора? — прошепна той.

Тези думи не ми даваха мира. Започнах да гледам Стефан с други очи — виждах умората му, безразличието, навика. Виждах и себе си: жената, която някога е мечтала за приключения, а сега брои стотинките за хляб и картофи и пише списъци за пазаруване всяка неделя.

Една вечер опитах да поговоря със Стефан.
— Стефане, мислиш ли, че сме щастливи?
Той повдигна рамене:
— Какво значи щастие на нашите години? Имаме покрив над главата си, децата са добре…
— А ние? — настоях аз.
— Лили, стига глупости. Всички са така. Животът е такъв.

Тогава разбрах — той не искаше промяна. Беше се примирил. А аз не можех повече да се примирявам.

В нощта, когато тръгнах, оставих бележка на масата: „Стефане, прости ми. Не мога повече да живея само със спомени и рутина. Отивам при Ивайло.“

Първите дни бяха като сън. Ивайло ме посрещна на гарата в Пловдив с букет диви цветя и онази усмивка от младостта ни. Разхождахме се по Капана, пихме кафе до тепетата и говорихме с часове. Чувствах се жива за първи път от години.

Но скоро реалността ме застигна. Дъщеря ми Мария ми звънна разплакана:
— Мамо, как можа? Татко е съсипан! Какво ще кажат хората?
Петър не ми говори месеци наред. Майка ми ме нарече „безсрамница“ и отказа да ме види.

Ивайло беше до мен през всичко това. Но и той имаше своите демони — самотата го беше направила подозрителен и понякога избухваше без причина. Започнах да се питам дали не съм избягала от една рутина само за да попадна в друга.

Една вечер седяхме на терасата му с чаша вино.
— Лили, мислиш ли, че направихме грешка? — попита той тихо.
Погледнах го дълго. В очите му имаше страх и надежда едновременно.
— Не знам… Но знам, че повече не мога да живея без любов. Дори това да значи да загубя всичко друго.

Сега минаха две години от онази нощ. Стефан има нова жена до себе си — добра жена, която го кара да се усмихва отново. Децата ми простиха с времето, макар че белезите останаха. А аз? Още търся себе си между миналото и настоящето.

Понякога се питам: заслужаваше ли си всичко това? Може ли човек да бъде щастлив без любов или щастието е просто навик? Какво бихте направили на мое място?