„Напусни работа, ако ме обичаш“ – Историята на една жена между любовта и независимостта

„Напусни работа, ако ме обичаш! Ако искаш да останем семейство, трябва да спреш да работиш. Не се чувствам мъж до теб.“ Думите на Калин още кънтят в ушите ми, докато стоя в кухнята и стискам чашата с кафе толкова силно, че почти я счупвам. В този момент не знам дали да се разплача или да изкрещя. Как стигнахме дотук?

Преди десет години бяхме просто Елица и Калин – двама влюбени от Пловдив, които мечтаеха за общо бъдеще. Той беше моят герой, момчето с топлите очи и големите планове. Аз – момичето с амбиции, което вярваше, че любовта може всичко. Оженихме се в малката църква до тепетата, а после започнахме живота си в двустаен апартамент под наем в Кючук Париж.

Първите години бяха трудни, но красиви. Калин работеше като техник в сервиз за климатици, а аз започнах като счетоводителка в малка фирма. Парите не стигаха, но се смеехме на глупостите си и мечтаехме за по-добри дни. После дойдоха децата – първо Мария, после малкият Стефан. Станахме истинско семейство.

С времето работата ми потръгна. Повишиха ме, заплатата ми стана по-голяма от тази на Калин. Започнах да нося повече пари вкъщи, а той все по-често се прибираше намръщен и уморен. Понякога го намирах да седи сам на терасата с бира в ръка, загледан в светлините на града.

– Какво има? – питах го вечер.
– Нищо… Просто съм уморен.

Но знаех, че не е само умора. Започна да се дразни от всичко – че купувам по-скъпи дрехи на децата, че плащам сметките без да го питам, че говоря по телефона с колеги след работа.

– Ти вече не си същата! – изкрещя една вечер, когато се прибрах по-късно от обичайното.
– Какво значи това?
– Значи, че не ме уважаваш! Че си мислиш, че можеш всичко сама!
– Калине, аз работя за нас! За децата! За бъдещето ни!
– Не искам жена ми да е по-успешна от мен! Не се чувствам мъж до теб!

Тогава го видях – страхът в очите му. Страхът, че губи контрол над живота си. Над мен. Над семейството ни.

Седмици наред вкъщи беше ледено. Децата усещаха напрежението – Мария спря да разказва за училище, Стефан започна да се напишква нощем. Аз се чувствах виновна и объркана. Обичах Калин, но не можех да се откажа от себе си.

Една неделя сутрин той ме хвана за ръката и каза тихо:
– Ели… Ако ме обичаш… Напусни работа. Искам да си у дома с децата. Искам пак да бъдем семейство.

Погледнах го – този път не видях гняв, а отчаяние. Сълзи напираха в очите му. Знаех, че го боли. Но мен също ме болеше.

– Калине… Не мога…
– Значи работата ти е по-важна от мен?
– Не! Но ако се откажа от себе си, каква ще бъда за теб? За децата?
– Ще бъдеш майка им! Жена ми!
– А аз? Коя ще бъда за себе си?

Той стана и тресна вратата. Останах сама в кухнята с разбито сърце.

Минаха дни на мълчание. Майка ми ми звънна:
– Елице, какво става у вас? Калин ми каза…
– Мамо, не знам какво да правя…
– Помисли за децата…
– А за себе си кой ще помисли?

Вечерта седнах до Мария:
– Мими, какво би искала мама да прави?
– Да си щастлива…

Думите ѝ ме разтърсиха. Защо щастието на жената винаги трябва да е последно? Защо трябва да избирам между любовта и себе си?

Калин започна да спи на дивана. Говорехме само за децата и сметките. Веднъж го чух да плаче в банята. Сърцето ми се късаше.

Една вечер седнахме един срещу друг на масата.
– Калине… Обичам те. Но не мога да бъда само твоя жена и майка на децата ни. Имам нужда да бъда и Елица.
– А аз? Аз какво съм тогава?
– Ти си баща им. Мъжът ми. Но не мога да ти дам щастие, ако сама съм нещастна.

Той ме погледна дълго, после стана и излезе.

Сега пиша тази история и не знам как ще завърши нашият брак. Знам само едно – не мога повече да жертвам себе си в името на чуждото его. Искам децата ми да видят майка си силна и щастлива, а не пречупена жена.

Питам ви: Възможно ли е една българска жена да бъде едновременно добра майка, любяща съпруга и успешен човек? Или винаги ще трябва да избира между себе си и семейството?