Наследството, което ни раздели: Историята на една софийска мечта и разбитото ни семейство

– Не мога да повярвам, че ще оставим всичко това! – гласът на майка ми трепереше, докато гледаше през прозореца към двора, където татко режеше дърва. Беше късен ноември, студът се прокрадваше през старата дограма, а аз стоях до нея, стиснала в ръка писмото, което промени живота ни.

„Уважаема госпожо Георгиева, уведомяваме Ви, че сте единствен наследник на апартамент в центъра на София…“

Това беше началото на края. Или може би началото на нещо ново? Не знаех. Бях на 17, последна година в гимназията в нашия малък град – Карлово. Всички се познавахме, всички знаеха всичко за всеки. Животът ни беше подреден като старите павета по улиците – здрави, но с пукнатини.

Татко влезе с брадвата още в ръка. – Какво пак има? – попита той, без да ни поглежда. Майка ми му подаде писмото. Видях как лицето му се промени – от недоверие към страх, после към нещо като надежда.

– София… – прошепна той. – Това е шансът ни.

– Шанс за какво? Да станем чужденци в собствената си страна? – майка ми избухна. – Тук имаме всичко! Имаме дом, приятели, спокойствие!

– Имаме и сметки, които не можем да платим! – отвърна татко. – Имаме дъщеря, която заслужава повече!

Гледах ги как се карат и усещах как нещо вътре в мен се къса. Исках да остана. Исках и да замина. Мечтаех за университет в София, за нови приятели, за театри и книжарници. Но обичах и нашата къща с мириса на дърва и пролетните люляци.

В следващите седмици напрежението растеше. Сестра ми Мария беше само на 10 и не разбираше защо мама плаче всяка вечер. Аз се затварях в стаята си и слушах как родителите ми спорят за бъдещето ни.

– Ако заминем, ще загубим всичко! – крещеше мама.
– Ако останем, ще загубим себе си! – отвръщаше татко.

Една вечер чух как майка ми шепне по телефона с баба:
– Не мога да го спра… Той вече е решил. А аз… аз не съм готова да оставя всичко това.

В крайна сметка татко надделя. Продадахме къщата за смешни пари и натоварихме живота си в един стар бус. Пътувахме към София със сълзи в очите и надежда в сърцата.

Апартаментът беше голям, но студен. Миришеше на прах и забрава. Съседите ни гледаха подозрително – „новите от провинцията“. Първите месеци бяха кошмарни. Майка ми не можеше да си намери работа, татко работеше по строежи от тъмно до тъмно. Аз започнах училище в голяма столична гимназия, където никой не ме познаваше.

– Ти откъде си? – питаха ме съучениците.
– От Карлово.
– Аха… провинцията.

Чувствах се невидима. Вечерите вкъщи бяха мрачни. Мария плачеше за приятелите си. Майка ми се затваряше в кухнята и гледаше снимки от стария ни дом.

Една вечер татко се прибра пиян. За първи път го видях такъв.
– Защо го направихме? – попита той с пресипнал глас. – Защо?
Майка ми не отговори. Само го прегърна и заплака.

Минаха месеци. Постепенно свикнахме със София. Намерих приятели, започнах да излизам по концерти и изложби. Но нещо липсваше. Семейството ни вече не беше същото.

Една сутрин чух как мама говори с татко:
– Не мога повече тук. Не съм щастлива.
– И аз не съм… Но вече няма връщане назад.

Тогава разбрах: наследството ни беше разделило повече, отколкото ни беше дало.

Днес съм студентка във Факултета по журналистика. Имам мечти и планове, но често се връщам мислено към онзи дом в Карлово. Към мириса на люляци и смеха на сестра ми в двора.

Понякога се питам: струваше ли си? Дали щастието е въпрос на място или на хората около нас? Какво бихте направили вие?