Наследството, което разкъса семейството ми: Историята на Мария от Пловдив

– Не съм дошъл тук да гледам как някой ще ми вземе това, което ми се полага! – гласът на брат ми Георги проряза тишината в хола, където още миришеше на свещи и прясно изпечен хляб. Беше денят на погребението на майка ни, а аз стоях до прозореца, стискайки в ръка снимката ѝ. Сестра ми Елена седеше до мен, с очи пълни със сълзи, които не смееше да изпусне.

– Георги, не е време за това… – прошепнах аз, но думите ми увиснаха във въздуха. Той ме изгледа с онзи поглед, който помня още от детството – когато се ядосваше, че съм му взела играчката или че съм казала нещо на мама.

– Ако не сега, кога? – изсъска той. – Всички знаем какво ще стане. Вие двете ще се наговорите и ще ме изхвърлите от къщата! Няма да го позволя!

Елена се разтрепери. – Никой не иска да те изхвърли, Георги. Това е домът ни. На всички ни.

Но думите ѝ не го трогнаха. В този момент разбрах, че нещо се е счупило между нас. Майка ни още не беше изстинала в гроба, а ние вече се карахме за наследството – старата къща в покрайнините на Пловдив, с лозето и малката градина, където като деца беряхме домати и се крихме от слънцето под ореха.

След този ден всичко се промени. Георги започна да идва все по-рядко. Когато се появяваше, беше само за да провери дали не сме „присвоили“ нещо – стария стенен часовник на дядо, сребърните лъжички или дори шевната машина на мама. Веднъж го заварих как рови из чекмеджетата ѝ. Очите му бяха пълни с подозрение.

– Защо го правиш? – попитах тихо.

– Защото ви познавам! – отвърна той. – Винаги сте били двете срещу мен.

Опитах се да му обясня, че никога не сме искали да го ощетим. Че къщата е спомен за всички ни, а не просто имот за делба. Но той не слушаше. Сестра ми Елена се затвори в себе си. Започна да идва само когато знаеше, че Георги няма да е там. Понякога я намирах да плаче в стаята на мама.

– Не мога повече така, Мария – каза ми веднъж през сълзи. – Чувствам се виновна за всичко. Ако бях настояла да продадем къщата още преди години…

– Не си виновна ти – опитах се да я утеша. – Просто сме различни. Всеки преживява загубата по свой начин.

Но истината беше, че и аз се чувствах виновна. Виновна, че не намерих сили да говоря с Георги по-рано. Че позволих на алчността и недоверието да ни разделят.

Минаха месеци. Къщата започна да пустее. Градината обрасна с бурени, лозето изсъхна. Съседите шепнеха зад гърба ни: „Виж ги тия – не могат да се разберат за една къща!“ Беше ме срам да минавам по улицата.

Една вечер получих писмо от адвокат – Георги искаше официално делба на имота. Сърцето ми се сви. Обадих се на Елена.

– Ще стигнем ли до съд? – попита тя с треперещ глас.

– Изглежда няма друг начин – отвърнах аз.

В деня на делото седяхме тримата в залата – аз, Елена и Георги. Не си разменихме нито дума. Съдията говореше за квадратни метри, пазарни цени и нотариални актове. Аз гледах ръцете си и си мислех за мама – как би реагирала, ако можеше да ни види сега.

След делото Георги излезе пръв. Не се обърна назад. Елена ме хвана за ръката.

– Свърши ли всичко? – прошепна тя.

– Не знам – отвърнах аз.

Сега къщата е разделена на три части – една за всеки от нас. Но никой не живее там. Понякога минавам покрай нея и виждам как прозорците са потъмнели от прахта, а вратата скърца от вятъра. Чудя се дали някога ще можем пак да седнем тримата на масата под ореха и да си спомним кои сме били преди всичко това.

Питам се: струваше ли си? Може ли едно наследство да бъде по-важно от семейството? Как бихте постъпили вие?