Не бягай от себе си, Ева: Как избягах от олтара и намерих себе си

— Ева, сложи още малко сладко от ягоди, че на баща ми така му харесва — гласът на Даниел ме стресна, докато стоях над тигана с палачинки. Миризмата на изгоряло ме върна в реалността. Погледнах ръцете си — трепереха. В кухнята беше задушно, а през отворения прозорец се чуваха гласовете на майка му и сестра му, които обсъждаха каква рокля ще ми отива най-много за сватбата.

Погледнах към Даниел. Усмихваше се, но в очите му имаше нещо изискващо, нещо, което ме караше да се чувствам малка. „Ева, ти си късметлийка! Такъв мъж като Даниел не се изпуска!“ — думите на майка ми от предната вечер още кънтяха в главата ми. А аз? Аз се чувствах като сянка в собствения си живот.

— Добре, ще сложа — казах тихо и се опитах да скрия колко ме боли стомахът от напрежение.

Следобедът премина в приготовления и усмивки за пред хората. Вечерта, когато останахме сами с Даниел, той седна до мен на дивана и хвана ръката ми.

— Ева, знаеш ли колко много означаваш за мен? — каза той и ме погледна в очите. — Искам всичко да е перфектно. Мама и татко са толкова щастливи, че ще станеш част от семейството ни.

Усмихнах се механично. Вътрешно крещях. Перфектно? За кого? За тях или за мен?

Седмици наред слушах какво трябва да бъде — каква рокля да избера, какъв цвят да са цветята, кои гости да поканим. Майка ми настояваше да поканим леля Мария от Пловдив, въпреки че не сме се виждали от години. Баща ми само кимаше одобрително на всяко решение на Даниел. А аз? Аз се губех все повече.

Една вечер седях сама в стаята си и гледах снимки от детството. Спомних си как мечтаех да стана художник, как рисувах по стените на стаята си и майка ми се караше, но после тайно пазеше рисунките ми. Кога спрях да мечтая? Кога позволих на другите да пишат сценария на живота ми?

— Ева, готова ли си? — майка ми почука на вратата. — Утре ще пробваме роклята. Всички ще са там.

— Да, мамо — отвърнах тихо.

Същата нощ не можах да заспя. Сърцето ми биеше лудо. Представях си как вървя към олтара, а всички очи са вперени в мен. Но не виждах себе си щастлива булка — виждах уплашено момиче, което върви към нещо непознато и чуждо.

На сутринта станах рано и излязох навън. Въздухът беше свеж, а слънцето едва се показваше над хоризонта. Седнах на пейката пред блока и заплаках. Не знаех какво да правя. Страхувах се да разочаровам всички — майка ми, баща ми, Даниел… Но още повече се страхувах да изгубя себе си напълно.

Върнах се вкъщи и видях майка ми да глади бялата рокля.

— Ева, погледни колко е красива! Точно като за теб! — очите ѝ блестяха от радост.

— Мамо… — започнах несигурно. — Мамо, мисля че не съм готова…

Тя спря рязко и ме погледна строго.

— Какво говориш? Всичко е уредено! Не можеш да разочароваш всички така!

— Но аз… аз не съм сигурна дали това е моят живот… — гласът ми трепереше.

— Ева! — извика тя. — Това е най-доброто за теб! Даниел е добър човек! Не всеки има такъв шанс!

Избягах в стаята си и затворих вратата със сълзи на очи. Чувах как майка ми плаче в кухнята и баща ми ѝ шепне нещо утешително.

Вечерта Даниел дойде у нас. Майка ми го посрещна с усмивка, но очите ѝ бяха зачервени.

— Ева, можем ли да поговорим? — попита той тихо.

Излязохме навън. Той хвана ръката ми и я стисна силно.

— Какво става с теб? Всички са притеснени. Ако има нещо… кажи ми!

Погледнах го право в очите.

— Даниел… не знам дали съм готова за тази стъпка. Не знам дали това е моят път.

Той замълча за миг, после гласът му стана студен:

— Значи всичко това е било напразно? Всички усилия? Какво ще кажат хората?

— Не знам… — прошепнах. — Но ако продължа така, ще изгубя себе си напълно.

Той пусна ръката ми и се обърна гневно.

— Помисли добре какво правиш! Не само себе си ще съсипеш!

Върнах се вкъщи със свито сърце. Прекарах нощта в сълзи и размисли. На сутринта взех решение.

В деня на сватбата станах рано, облякох любимите си дънки и тениска и оставих бележка на масата: „Извинявайте, но трябва да намеря себе си. Обичам ви.“ Излязох тихо от дома ни и тръгнах към автогарата.

В автобуса към Велико Търново гледах през прозореца и усещах как тежестта пада от раменете ми. За първи път от години дишах свободно.

Днес живея сама в малък апартамент под наем. Работя като помощник в галерия и вечер рисувам до късно. Майка ми още не може да ми прости напълно, но понякога ми звъни и пита как съм. Даниел се ожени за друга след година.

Понякога се питам дали постъпих правилно. Дали имах право да разруша мечтите на другите заради себе си? Но когато погледна картините по стените си и усетя спокойствието в душата си, знам че най-накрая съм жива.

А вие бихте ли имали смелостта да изберете себе си пред очакванията на всички останали? Или бихте останали сянка в чужд сценарий?