Не искам да остана сама под моста: Историята на една майка, притисната от семейството си

— Мамо, не можем повече така! — гласът на Валя пронизваше тишината в малката ми кухня, докато Петър стоеше до нея с наведена глава. — Вече седем години се мъчим в тази гарсониера, а строежът на къщата ни е замръзнал. Ти си сама в този апартамент, а ние се задушаваме.

Стиснах чашата с чай, сякаш тя беше последната ми опора. През прозореца виждах как есенните листа се въртят по улицата — също като мислите ми. Не исках да ги гледам така отчаяни, но още по-малко исках да остана без дом.

— Валя, това е моят дом. Тук съм израснала, тук съм отгледала Петър. Как да го продам? Къде ще отида? — гласът ми трепереше, но се опитвах да изглеждам твърда.

Петър ме погледна за първи път тази вечер. В очите му имаше умора и вина.

— Мамо, знам, че ти е трудно. Но ако продадеш апартамента, ще можем да довършим къщата. Ще живеем заедно — ти ще имаш своя стая, ще сме едно семейство.

Валя се намеси веднага:

— Не можем повече да чакаме! Елиана расте, няма място за нея. Всички твои приятелки вече са при децата си, само ти се държиш за миналото.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да им покажа колко ме боли. Спомних си как преди десет години Петър доведе Валя у дома — тогава тя беше мила, усмихната, обещаваше да ме уважава като майка. Сега виждах само студенина и претенции.

— А ако нещо се случи? Ако не успеете да завършите къщата? Ако останем всички на улицата? — прошепнах.

Валя се изсмя нервно:

— Все едно сега живеем като хора! По-добре да рискуваме, отколкото да гнием в тази дупка.

Петър я хвана за ръката:

— Валя, стига! Мамо, моля те… Знаеш колко ни е тежко. Аз работя на две места, Валя шие по цял ден вкъщи… Но парите не стигат. Банката не ни дава кредит — нямаме обезпечение. Твоят апартамент е единственият ни шанс.

В този момент телефонът ми иззвъня — беше леля Станка от съседния вход.

— Марийче, добре ли си? Чух, че пак са те притискали за апартамента… — гласът ѝ беше топъл и загрижен.

— Добре съм, лельо Станке. Ще се оправим някак — излъгах.

След разговора седнах на дивана и се загледах в старите снимки по стената. На една от тях бяхме с покойния ми съпруг Георги — усмихнати, млади, вярващи, че домът ни ще е винаги пълен с любов и смях. А сега?

На следващия ден Валя дойде сама. Седна срещу мен и започна тихо:

— Мария, знам, че ти е трудно. Но аз не мога повече така. Чувствам се като чужда в собствения си дом. Не искам Елиана да расте в мизерия. Ако не ни помогнеш, ще трябва да заминем за чужбина.

Погледнах я — за първи път видях страх в очите ѝ.

— А ако заминете? Какво ще стане с Петър? С Елиана? С мен?

Валя сведе глава:

— Не знам… Но тук няма бъдеще за нас.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко — за годините труд, за самотата, която ме дебнеше зад ъгъла, за това какво значи да си майка в България днес. Дали трябва да жертвам всичко заради децата си? Или имам право на малко спокойствие и сигурност?

На следващата седмица Петър дойде сам. Беше пребледнял и изглеждаше по-стар от годините си.

— Мамо… — започна тихо. — Не искам да те губя. Но Валя е права — не можем повече така. Ако не ни помогнеш, ще се разделим. Тя ще замине с Елиана при брат си в Германия. Аз ще остана тук… Не знам какво да правя.

Стиснах ръката му:

— Петре, аз те обичам повече от всичко. Но ме е страх… Страх ме е да не остана сама под моста. Ако дам всичко за вас, кой ще се погрижи за мен?

Той се разплака — за първи път от години го виждах толкова безпомощен.

— Мамо… Прости ми…

Дните минаваха в напрежение и тишина. Съседките започнаха да шушукат: „Мария ще остане на улицата“, „Децата ѝ я изнудват“. В магазина продавачката ме гледаше със съжаление.

Една вечер седнах сама на балкона и гледах светлините на града. Спомних си думите на майка ми: „Децата са радост и болка едновременно.“

Сега стоя пред вас — объркана майка, която трябва да избира между сигурността си и щастието на детето си. Дали има правилен избор? Или винаги някой ще страда?

Кажете ми — ако бяхте на мое място, какво бихте направили? Щяхте ли да рискувате всичко заради децата си или бихте запазили малкото сигурност, която ви е останала?