„Не, майка ти няма да се нанесе при нас!” – Една съпруга в битка за дома и достойнството си

– Не, Петре! Не искам майка ти да се нанася при нас! – думите ми излетяха от устата ми по-остри, отколкото исках. Стоях в средата на хола, с ръце, стиснати в юмруци, а сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо. Петър ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, дори когато знаех, че съм права.

– Мариела, тя няма къде да отиде. Баща ми почина, апартаментът е малък, а тя е сама. Как можеш да бъдеш толкова безчувствена? – гласът му беше тих, но в него се усещаше напрежение.

– Не съм безчувствена! Просто… това е нашият дом. Нашият живот! – почти прошепнах последните думи, защото вече усещах как гневът ми се превръща в отчаяние.

Майка му, Станка, винаги е била силна жена. Винаги е имала мнение за всичко – от това как си подреждам гардероба до това как възпитавам децата. Когато идваше на гости, цялата къща се изпълваше с напрежение. Сега трябваше да я приема под един покрив? Всяка клетка в тялото ми крещеше „Не!“.

Петър не каза нищо повече тази вечер. Легнахме си мълчаливо. Аз гледах тавана и се чудех дали някога ще мога да нарека този дом свой отново.

След седмица Станка вече беше у нас. Донесе три куфара и една огромна торба с буркани. Още първия ден започна да мести нещата в кухнята. „Така е по-практично“, каза тя и премести чашите на най-горния рафт. Децата – Иво и Лили – я гледаха с широко отворени очи. Аз преглъщах сълзите си и се опитвах да не избухна.

– Мариела, защо не сложиш повече сол в супата? – попита тя на вечеря.

– Защото Лили има проблеми със стомаха – отвърнах тихо.

– Едно време ние ядяхме всичко и нищо ни нямаше! – въздъхна тя тежко и погледна Петър за подкрепа.

Той само сви рамене. Чувствах се предадена.

Седмиците минаваха. Станка започна да взима решения вместо мен – какво ще ядем, кога ще чистим, дори как ще подреждаме дрехите на децата. Всяка сутрин се будех с усещането, че съм гостенка в собствения си дом.

Една вечер, след като сложих децата да спят, седнах на терасата и запалих цигара – нещо, което не бях правила от години. Сълзите ми капеха по бузите. Чух как Петър излезе при мен.

– Мариела…

– Не мога повече така! – прекъснах го. – Тя ме задушава! Не мога да дишам в собствения си дом!

– Преувеличаваш…

– Не! Ти не виждаш ли? Тя решава всичко вместо мен! Децата вече я слушат повече от мен! – гласът ми трепереше.

Петър въздъхна тежко.

– Тя е майка ми…

– А аз коя съм ти? – попитах тихо.

Той замълча. В този момент разбрах колко сама съм всъщност.

На следващия ден реших да говоря със Станка. Седнахме на масата в кухнята.

– Станке, трябва да поговорим…

Тя ме погледна подозрително.

– Знам, че ти е трудно. И на мен ми е трудно. Но това е моят дом и имам нужда от пространство. Моля те…

Тя ме прекъсна:

– Мариела, аз само помагам! Ако не ти харесва, кажи го направо!

– Не става въпрос за помощта ти… Просто… искам да усещам, че имам контрол над живота си. Че мога да взимам решения за децата си…

Тя стана рязко от масата.

– Ясно ми е всичко! – каза студено и излезе от кухнята.

Вечерта Петър беше ядосан.

– Защо трябваше да й говориш така? Тя е възрастна жена!

– А аз? Аз не съм ли човек? – извиках през сълзи.

Децата се разплакаха. Лили се сгуши в мен:

– Мамо, защо всички викате?

Прегърнах я силно и обещах на себе си, че няма да позволя този дом да се превърне в бойно поле.

Минаха месеци. Напрежението не стихваше. Започнах да ходя на работа по-рано и да се връщам по-късно, само и само да избягам от вкъщи. Децата станаха по-нервни. Петър все по-често спеше на дивана.

Една вечер чух Станка да говори по телефона:

– Мариела не ме иска тук. Чувствам се излишна…

Сърцето ми се сви от вина и гняв едновременно.

Реших да потърся помощ – записах час при семеен консултант. Убедих Петър да дойде с мен. Там за първи път казах всичко на глас: колко самотна се чувствам, колко ме боли липсата на подкрепа от него, колко ме плаши мисълта, че ще изгубя себе си.

Петър ме погледна с нови очи. За първи път видях разбиране в тях.

След няколко седмици намерихме решение – Станка се премести в близък апартамент под наем, а ние й помагахме всеки ден. Започнахме да вечеряме заедно веднъж седмично. Напрежението спадна. Децата пак започнаха да се смеят у дома.

Но белезите останаха. Понякога още усещам страха, че пак ще изгубя себе си в името на семейството.

Питам се: Колко често жените в България жертват себе си заради мира у дома? И струва ли си тази жертва?