Не мога да простя на сина си, че ми отне шанса за щастие: Историята на една самотна майка

— Не искам този човек в нашия дом! — гласът на Димитър отекна в коридора, докато аз стоях с чаша чай в ръка и се опитвах да не се разплача. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на малкия ни апартамент в Люлин. Сърцето ми се сви — не за първи път синът ми изригваше така, но този път болката беше по-силна от всякога.

Преди две години се разведох с баща му. Не беше лесно решение, но бракът ни отдавна беше станал само сянка на това, което някога беше. Останах сама с Димитър, тогава на 15. Опитвах се да бъда силна заради него, да не показвам колко ме боли, че животът ми се разпада. Работех като счетоводителка в малка фирма, а вечерите прекарвахме двамата — той пред компютъра, аз с книга или телевизия. Тишината между нас ставаше все по-плътна.

Докато една вечер не срещнах Ивайло. Беше колега на моя приятелка, вдовец, с топли очи и тиха усмивка. Покани ме на кафе, после на разходка в Южния парк. За първи път от години се почувствах жива — смях се, говорих за себе си, за мечтите си. Ивайло ме слушаше внимателно, държеше ръката ми, когато разказвах за развода и страховете си.

След няколко месеца реших да го запозная с Димитър. Бях нервна, но вярвах, че синът ми ще види колко щастлива ме прави този човек. Вместо това той го посрещна със студено мълчание и презрителен поглед. Вечерта след срещата ме обвини:

— Предаваш татко! Не ти стига, че ни остави, а сега и друг ще доведеш вкъщи?

Опитах се да му обясня, че имам право на щастие. Че животът не свършва с един развод. Но Димитър не искаше да слуша. Започна да се прибира все по-късно, затваряше се в стаята си, избягваше разговори. Виждах как страда, но не знаех как да стигна до него.

Една вечер Ивайло ми предложи да отидем за уикенд до Велико Търново. Бях толкова развълнувана! Купих нова рокля, подготвих багажа си… Но когато казах на Димитър, той избухна:

— Ако заминеш с него, повече няма да ме видиш!

Стоях насред хола и гледах как синът ми трепери от гняв и страх. В този момент осъзнах колко е самотен и объркан. Но и аз бях човек — имах нужда от любов, от подкрепа. Сълзите ми потекоха безконтролно.

— Митко… — прошепнах. — Моля те, опитай се да ме разбереш.

— Не мога! — изкрещя той и тръшна вратата зад себе си.

Тази нощ не спах. Ивайло ми звъня няколко пъти, но не вдигнах. На сутринта му писах кратко съобщение: „Извинявай… Не мога.“

Той не отговори. След няколко дни разбрах от приятелката ми, че е напуснал София.

Минаха месеци. Животът ни с Димитър продължи по старому — тихи вечери, кратки разговори за училище и сметки. Понякога го гледах как спи и се чудех дали някога ще ми прости за това, че исках нещо повече за себе си.

Една сутрин го чух да говори по телефона:

— Не мога да изляза… Мама е сама.

Сърцето ми се сви от вина и обич едновременно. Колко ли пъти съм го карала да избира между себе си и мен? Колко ли пъти съм го натоварвала с болката си?

Преди седмица намерих стара снимка — аз и Димитър на морето, усмихнати и безгрижни. Сълзите потекоха сами. В този момент осъзнах — не мога да му простя напълно, но още по-малко мога да простя на себе си.

Вчера вечерта седнах до него на дивана.

— Митко… Знаеш ли колко много те обичам?

Той кимна без да ме погледне.

— Понякога ми е трудно да бъда само майка… Понякога имам нужда и аз от някого.

Той замълча дълго.

— Знам… Просто още ме боли.

Прегърнах го. За първи път от години той не се дръпна.

Сега седя сама в тъмната кухня и пиша тези редове. Чудя се — имаме ли право да търсим щастието си, ако това наранява най-близките ни? Ще мога ли някога да простя — на него или на себе си?