Не поканих семейството си на сватбата: Егоизъм или освобождение?

– Не си дъщерята, която искахме – думите на баща ми още кънтят в ушите ми, докато стоя пред огледалото в бялата си рокля. Ръцете ми треперят, а сърцето ми се свива от болка. Днес е денят на сватбата ми, а в списъка с гости няма нито един член от моето семейство.

Майка ми звъня вчера. Не вдигнах. Знаех, че ще ме моли да променя решението си, да простя, да забравя. Но как да забравя всичко? Как да простя години на упреци, на сравнения със сестра ми Мария, която винаги беше „по-добрата“, „по-умната“, „по-послушната“? Как да простя на баща ми, който никога не прие избора ми да стана учителка, вместо да работя в неговата строителна фирма?

– Иване, ти си срам за фамилията! – крещеше той преди три месеца, когато му казах, че ще се омъжвам за Петър, човек без „стабилна професия“, както той го нарича. Петър е музикант. Свири по барове и пише песни. Обича ме такава, каквато съм – несъвършена, емоционална, мечтателка.

Седя в малката стая на общинския дом и слушам как гостите се смеят отвън. Приятелките ми – Веси и Деси – се опитват да разведрят атмосферата.

– Иване, изглеждаш страхотно! – казва Веси и ме прегръща. – Това е твоят ден. Не мисли за тях.

– Не мога да не мисля – прошепвам. – Те са моето семейство…

– Семейството не винаги е кръв – намесва се Деси. – Понякога го създаваш сама.

В този момент телефонът ми вибрира. Съобщение от Мария: „Моля те, помисли пак. Татко плаче.“

Плаче? Той? Човекът, който никога не показа слабост? Спомням си как като дете се опитвах да го впечатля с рисунки и стихчета. Той ги хвърляше в кошчето с думите: „Глупости! Това не храни.“

Петър влиза тихо в стаята. Очите му са топли и разбиращи.

– Готова ли си? – пита ме нежно.

– Не знам… – гласът ми трепери. – Може би сгреших… Може би трябваше да ги поканя…

Той коленичи до мен и хваща ръцете ми.

– Иване, ти избра себе си. За първи път. Това не е грешка.

Сълзи потичат по бузите ми. Прегръщам го силно.

След минути вече стоим пред кмета. Гостите ръкопляскат, а аз усещам празнина вътре в себе си. Поглеждам към вратата с надежда – може би ще дойдат в последния момент… Но никой не идва.

След церемонията всички ни обсипват с пожелания и усмивки. Майката на Петър ме прегръща като собствена дъщеря.

– Добре дошла в нашето семейство, Иване!

Вечерта, когато оставаме сами в малкия ни апартамент под наем в „Люлин“, тишината ме притиска. Петър готви паста, а аз седя на дивана и гледам снимките от сватбата. Усмихвам се на всяка снимка, но очите ми са тъжни.

– Мислиш ли за тях? – пита Петър тихо.

– Да… Винаги ще мисля за тях…

– Може би някой ден ще ти простят. Или ти ще им простиш.

– Не знам дали мога…

Седмици минават. Майка ми пише все по-рядко. Мария спира да се обажда. Баща ми не дава знак за живот. Всяка вечер се питам дали съм постъпила правилно. Дали съм избрала себе си или просто съм избягала от болката?

Една сутрин получавам писмо по пощата. Почеркът е на баща ми: „Иване, липсваш ни. Не знам как да бъда баща на жена като теб, но опитвам се да разбера. Ако някога поискаш да поговорим, ще те чакам.“

Държа писмото в ръце и плача дълго. Петър ме прегръща без думи.

Може би прошката идва бавно. Може би семейството не е само кръвта и болката от миналото, а и изборът да дадеш шанс на любовта – дори когато тя боли.

Понякога се чудя: Ако бях поканила семейството си на сватбата, щях ли да бъда по-щастлива? Или щях просто пак да загубя себе си? Какво бихте направили вие?