„Не приемам бедняци!“ – Историята, която разтърси моето семейство и разкри истината за българското здравеопазване

„Не приемам бедняци!“ – думите отекнаха в коридора на спешното отделение като шамар. Стоях пред вратата, стискайки ръката на малкия си син, който се гърчеше от болка, а в очите ми се смесваха отчаяние и гняв. Беше два след полунощ, а аз вече бях обиколила три болници в София, навсякъде получавайки едно и също – безразличие, студени погледи и въпроси за здравни осигуровки и пари. „Госпожо, ако не можете да платите, по-добре потърсете частна клиника… или се върнете утре, когато има дежурен социален работник.“

Светлината в коридора беше бледа, а миризмата на дезинфектант се смесваше с мириса на страх. Синът ми, Дани, беше само на осем, но вече познаваше болката по-добре от повечето възрастни. Имаше тежка алергична реакция, лицето му беше подпухнало, а дишането – затруднено. „Моля ви, направете нещо!“, извиках към сестрата, която дори не ме погледна. „Трябва да изчакате, госпожо. Има по-важни случаи.“

В този момент в коридора влезе мъж с костюм и златен часовник, държейки за ръка момиченце с лъскава рокля. Сестрата се усмихна, отвори вратата и ги покани веднага вътре. „Заповядайте, докторът ще ви приеме веднага.“ Погледнах към Дани, който вече едва дишаше, и усетих как гневът ми се надига. „Защо тях ги приемате веднага, а нас оставяте да чакаме?“, попитах с треперещ глас. Сестрата ме изгледа с презрение: „Те са наши редовни пациенти. Имат си застраховка. Ако не ви харесва, потърсете друга болница.“

Сълзите ми напираха, но не можех да си позволя да се разплача. Знаех, че ако се предам, Дани може да не дочака сутринта. Извадих последните си пари от портмонето и ги подадох на сестрата. „Моля ви, това е всичко, което имам. Спасете детето ми.“ Тя ги погледна, преброи ги и ги пъхна в джоба си. „Добре, ще го погледнем, но само ако подпишете, че поемате отговорност, ако нещо се случи.“

Вкараха ни в малка стая, където лекарят дори не ме поздрави. „Какво му е?“, попита сухо. Обясних всичко, а той само кимна и написа нещо на лист. „Ще му сложим инжекция, но ако няма подобрение, ще трябва да го преместите в друга болница. Тук не разполагаме с необходимата апаратура.“

Докато чакахме ефекта от инжекцията, чух как лекарят и сестрата си говорят в коридора:
– Тая пак е дошла без пари. Само ни губи времето.
– Ами, ако не беше детето, щях да я изгоня веднага.

Стиснах зъби и се зарекох, че никога повече няма да позволя да се отнасят така с мен и сина ми. Когато Дани започна да диша по-леко, го прегърнах силно и му прошепнах: „Всичко ще бъде наред, мамо. Обещавам ти.“

На следващия ден разказах всичко на съпруга ми, Петър. Той беше безработен от месеци, след като фабриката, в която работеше, затвори. Парите ни стигаха едва за хляб и сметки. „Трябва да направим нещо, Мария. Не може така да продължава“, каза той, а в очите му видях същия гняв, който гореше в мен.

Решихме да разкажем историята си в социалните мрежи. Писах подробно за случилото се, за унижението, за страха, за безсилието. Постът ми беше споделен стотици пъти. Хората започнаха да ми пишат свои истории – майки, които са чакали с часове пред болници; възрастни хора, които са били връщани, защото не могат да платят; деца, които са страдали, защото родителите им нямат пари за лекарства.

Една вечер получих обаждане от журналистка – Елица, която искаше да разкаже нашата история по телевизията. Съгласих се, макар да се страхувах от реакцията на болницата и на хората. В студиото разказах всичко – за думите „Не приемам бедняци!“, за подкупите, за страха, за безразличието. След предаването телефонът ми не спря да звъни. Някои хора ме подкрепяха, други ме обвиняваха, че петня името на лекарите. Но най-важното беше, че темата стана обществена.

Скоро след това получих писмо от Министерството на здравеопазването. Поканиха ме на среща, за да обсъдим проблемите в системата. Заедно с други родители създадохме гражданска инициатива за по-добро здравеопазване. Започнахме да събираме подписи, да организираме протести, да настояваме за промени.

Пътят беше труден. Имаше моменти, в които исках да се откажа. Имаше хора, които ме заплашваха, които ми казваха да си гледам работата. Но когато виждах Дани, когато чувах историите на други семейства, знаех, че не мога да спра.

Минаха месеци, докато нещо започна да се променя. В някои болници въведоха анонимни сигнали за корупция. Започнаха проверки. Някои лекари бяха уволнени. Но най-важното беше, че хората вече не мълчаха. Започнаха да говорят, да се борят, да искат по-добро бъдеще за децата си.

Днес, когато гледам Дани, който вече тича и се смее, се питам: „Колко още семейства трябва да минат през ада, за да се промени нещо в тази държава? Колко още майки ще чуят думите: ‘Не приемам бедняци!’?“

А вие, какво бихте направили, ако вашето дете беше на мястото на Дани? Ще мълчите ли, или ще се борите за правото си на достоен живот?