Не съм бавачка, не съм слугиня: Когато казах на дъщеря си, че имам свой живот

– Мамо, пак ли ще ми откажеш? – гласът на дъщеря ми Катерина трепереше, докато стоеше на прага с малкия Мартин за ръка. Навън дъждът барабанеше по прозорците, а в мен се блъскаха вълни от вина и гняв.

– Катерино, не мога повече така – прошепнах, усещайки как сърцето ми се свива. – Имам нужда от време за себе си. Не съм само баба и гледачка. Имам свой живот.

Тя ме погледна така, сякаш я бях предала. В очите ѝ проблеснаха сълзи, а Мартин се сгуши в краката ѝ, неразбиращ напрежението между нас.

– Значи това е? – изсъска тя. – След всичко, което съм направила за теб…

– Не е въпрос на това кой какво е направил – прекъснах я. – Просто… не мога повече да се разкъсвам между твоите нужди и моите собствени.

Катерина тресна вратата след себе си. Останах сама в тишината, която тежеше повече от всеки упрек.

Вечерта седях на кухненската маса, стиснала чашата чай, и се връщах към миналото. Спомних си как преди години, когато Катерина беше малка, работех на две места, за да не ѝ липсва нищо. Баща ѝ ни напусна рано и всичко падна върху мен. Винаги съм се жертвала за нея – първо като майка, после като баба.

Когато Катерина роди Мартин, аз бях първата, която държеше ръката ѝ в болницата. После започнаха безкрайните молби: „Мамо, можеш ли да го вземеш за час?“, „Мамо, трябва ми помощ с прането“, „Мамо, ще го гледаш ли през уикенда?“

В началото го правех с радост. Но с времето започнах да усещам как животът ми се изплъзва между пръстите ми. Приятелките ми ходеха на екскурзии, четяха книги, учеха нови неща. Аз – между супата и памперсите.

Една вечер, докато приспивах Мартин, той ме погледна с големите си кафяви очи:

– Бабо, защо винаги си тъжна?

Не знаех какво да му отговоря. Може би защото никога не съм имала време да бъда щастлива заради себе си.

След този разговор започнах да мисля за границите. За това как в България е прието бабите да са винаги на разположение – да гледат внуците, да готвят, да чистят. Ако откажеш – си егоистка. Ако приемеш – губиш себе си.

Сестра ми Мария ме подкрепяше:

– Ти не си длъжна да се жертваш цял живот! Катерина е възрастна жена, има мъж до себе си. Защо всичко трябва да пада върху теб?

Но майка ми – вече възрастна и болна – само поклащаше глава:

– Така е било винаги. Майката трябва да помага на децата си.

– А кой ще помогне на майката? – питах я аз.

Дните минаваха в напрежение. Катерина спря да ми звъни. Мартин не идваше вече у дома. Чувствах се виновна и свободна едновременно – странно усещане, което ме разкъсваше отвътре.

Една сутрин получих съобщение: „Мамо, може ли да поговорим?“ Сърцето ми подскочи. Срещнахме се в парка. Катерина изглеждаше уморена и пораснала.

– Извинявай – каза тя тихо. – Не разбирах колко ти е тежко. Просто… свикнах винаги да си до мен.

Прегърнах я силно.

– И аз те обичам, Катерино. Но трябва да намерим баланс. Искам да бъда част от живота ви, но не мога да бъда всичко за всички.

Тя кимна през сълзи:

– Ще опитам да те разбирам повече.

От този ден започнахме да градим нови отношения – с повече уважение към границите на другия. Понякога пак се караме, но вече знам: имам право на свой живот.

Сега често се питам: Кога помощта се превръща в саможертва? И защо в България толкова трудно казваме „стига“ на собствените си деца? Как мислите вие?