„Не съм безплатна бавачка, само защото съм в майчинство!” – Когато семейството се обърне срещу теб

– Ама, Мариела, ти така или иначе си вкъщи по цял ден! – гласът на свекърва ми, леля Гинка, прониза въздуха като нож. Бяхме седнали на неделния обяд, масата беше отрупана с мусака, салати и домашна баница, а аз държах на ръце шестмесечния си син Борко, който тъкмо се опитваше да заспи.

Погледнах към съпруга си, Петър, търсейки подкрепа. Той обаче само сви рамене и се загледа в чинията си. „Мариела, наистина, какво ти пречи да гледаш и Деси? Мама е права – ти си в майчинство, а сестра ми няма на кого да разчита.“

Усетих как кръвта ми кипва. Деси беше дъщеря на неговата сестра – едно палаво четиригодишно момиченце, което обожаваше да разхвърля играчки из целия апартамент и да рисува по стените. Обичах я, но не бях готова да поема още едно дете, докато се боря с безсънните нощи и следродилната умора.

– Не мога – казах тихо, но твърдо. – Едва се справям с Борко. Имам нужда от време за себе си и за него.

Свекърва ми въздъхна театрално. – Едно време жените гледаха по пет деца и пак всичко вървеше. Сега младите сте много разглезени.

Петър ме изгледа укорително. – Мариела, не е честно. Всички разчитаме на теб. Сестра ми работи на две места, а ти…

– А аз? – прекъснах го. – Аз не работя ли? Да гледам бебе по цял ден не е работа ли? Да не говорим, че къщата е винаги чиста, а ти имаш топла вечеря всяка вечер.

Настъпи тягостна тишина. Чуваше се само потракването на вилиците и тихото сумтене на Борко.

Вечерта Петър не ми проговори. Легна си рано и се обърна с гръб към мен. Аз останах будна до късно, размишлявайки дали не сгреших. На следващия ден телефонът ми не спря да звъни – първо сестра му Мария, после леля Гинка, после дори братовчедка му Силвия. Всички с един и същ тон: „Мариела, как можа? Та ти си у дома! Какво ти коства да помогнеш?“

Започнах да се чувствам като затворник в собствения си дом. Всяка сутрин се будех с усещането за вина и тревога. Борко усещаше напрежението ми и ставаше все по-неспокоен. Петър продължаваше да ме избягва. Дори майка ми, когато ѝ споделих, само въздъхна: „Знам, че ти е трудно, но понякога трябва да преглътнеш заради мира в семейството.“

Но аз не можех да преглътна. Всяка клетка в тялото ми крещеше срещу тази несправедливост. Защо всички приемаха за даденост, че щом съм жена и майка, съм длъжна да се грижа за всички деца в рода? Защо никой не попита Петър дали може да гледа Деси? Или леля Гинка?

Една вечер, докато къпех Борко, той ме погледна с големите си кафяви очи и се усмихна. В този миг осъзнах – ако не защитя себе си сега, няма кой друг да го направи вместо мен. Ако не покажа на сина си какво означава уважение към себе си и личните граници, кой ще го научи?

На следващия ден събрах смелост и отидох при Петър в кухнята.

– Трябва да поговорим – казах спокойно.

Той ме изгледа подозрително.

– Не съм безплатна бавачка само защото съм в майчинство – започнах. – Имам нужда от подкрепа, а не от още задължения. Ако семейството ти има нужда от помощ, нека всички участваме – включително ти и майка ти.

Петър въздъхна тежко.

– Не разбираш… Всички разчитат на теб.

– А кой разчита на мен? – попитах тихо.

Той замълча.

В следващите дни напрежението вкъщи стана почти нетърпимо. Свекърва ми спря да ми говори, Мария ме избягваше. Само Борко беше моят малък остров на спокойствие.

Една сутрин получих съобщение от Мария: „Благодаря ти за нищо.“ Сълзите ми потекоха сами. Чувствах се предадена от всички. Но после си спомних думите на психоложката от родителската група: „Границите са любов към себе си.“

Реших да напиша писмо до всички:

„Скъпи мои,
Знам, че ви разочаровах. Но аз съм човек със свои нужди и граници. Обичам ви всички, но не мога да поема повече отколкото мога да понеса. Надявам се някой ден да ме разберете.“

Изпратих го със свито сърце.

Дни наред никой не ми отговори. После една вечер Петър седна до мен на дивана.

– Може би… може би трябваше да те изслушам повече – каза тихо.

Погледнах го през сълзи.

– Искам само уважение – прошепнах.

Той кимна и за първи път от седмици ме прегърна истински.

Семейството още е дистанцирано към мен. Но вече знам: ако не защитя себе си, никой няма да го направи вместо мен.

Понякога се питам: Наистина ли е егоизъм да поставиш себе си на първо място? Или просто е време жените в България да спрат да бъдат „безплатни бавачки“ за всички? Как мислите вие?