Не съм ти слугиня! — Как изгубих себе си след двадесет години брак и как се намерих отново
— Не съм ти слугиня! — изкрещях, а гласът ми отекна в малката кухня, където миришеше на изгорял фасул и умора. Петър ме гледаше с онзи празен, уморен поглед, който беше станал част от ежедневието ни. Навън дъждът блъскаше по прозорците, а в мен бушуваше буря, по-силна от всяка друга.
— Мария, пак ли започваш? — въздъхна той, сякаш аз бях виновна за всичко. — Цял ден си вкъщи, а пак няма вечеря навреме. Какво толкова правиш?
Стиснах зъби. Ръцете ми трепереха, докато прибирах чиниите. Децата — Ива и Дани — се бяха скрили в стаите си, свикнали с нашите караници. Вече не помнех кога последно бяхме семейство, а не просто хора, които делят един апартамент в „Люлин“.
Двайсет години. Двайсет години, в които всеки ден започваше с алармата в 6:30, закуска за всички, пране, чистене, пазаруване, готвене, домашни работи с децата, грижи за болната ми майка, а вечер — тишина, прекъсвана само от телевизора и недоволството на Петър. Двайсет години, в които забравих коя съм. Забравих какво обичам, какво ме радва, какво ме кара да се усмихвам. Станах сянка, която се движи между кухнята и пералнята, между детските стаи и аптеката.
Петър не беше лош човек. Просто беше уморен, изнервен от работата си като шофьор на автобус, от малката заплата, от вечните сметки, които никога не стигаха. Но с времето започна да ме вижда като част от обзавеждането. Като някой, който просто трябва да е там — да сготви, да изглади, да изслуша, да не се оплаква. А аз… аз се научих да мълча. Да преглъщам. Да се усмихвам, когато ми се плаче.
— Мамо, добре ли си? — Ива надникна плахо през вратата. Беше на шестнайсет, вече по-висока от мен, с очи, които виждаха повече, отколкото исках. — Да ти помогна с нещо?
— Не, миличка, всичко е наред — излъгах, както винаги. Но тази вечер нещо в мен се счупи. Седнах на кухненския стол, зарових лице в ръцете си и заплаках. Не тихо, не скришом, а с глас, с болка, която се беше трупала с години.
Петър влезе, спря се до мен и за първи път от много време ме погледна истински.
— Мария… какво ти е?
— Омръзна ми! — изкрещях. — Омръзна ми да съм невидима! Омръзна ми да съм тук само за да ви прислужвам! Кога за последно ме попита как съм? Кога за последно си ме прегърнал, просто ей така?
Той се смути, обърна се и излезе. Остави ме сама с болката си. А аз, за първи път, не се опитах да го оправдая. Не се опитах да се извиня. Просто останах със себе си.
На следващия ден, докато миех прозорците, се загледах в отражението си. Видях жена с уморени очи, с ръце, напукани от работа, с коса, която отдавна не беше виждала фризьор. Видях себе си — и не се познах. Кога се бях превърнала в тази жена? Кога бях спряла да мечтая?
Вечерта, когато всички заспаха, извадих стария си бележник. Започнах да пиша. Писах за мечтите си, за болката си, за това, което искам. Писах за Мария, която някога е обичала да рисува, да чете, да се разхожда из Борисовата градина. Писах за Мария, която иска да бъде повече от майка и съпруга. И докато пишех, усетих как нещо в мен се събужда.
Следващите дни бяха трудни. Петър беше мълчалив, избягваше ме. Децата усещаха напрежението. Майка ми се обади, че се чувства зле, и трябваше да тичам до „Пирогов“. Но този път не се изгубих в грижите. Намерих време за себе си. Записах се на курс по рисуване в читалището. Започнах да излизам на разходки сама. Купих си нова рокля — не за някой повод, а просто защото ми хареса.
Петър забеляза промяната. Една вечер, докато вечеряхме, ме погледна и каза:
— Мария, ти… ти си различна. Какво става с теб?
— Просто си спомних коя съм — отвърнах спокойно. — И не искам повече да живея като сянка.
Той замълча. Не знаеше какво да каже. Може би за първи път осъзна, че и аз съм човек, че имам нужди, мечти, желания.
С времето започнахме да говорим повече. Не беше лесно. Имаше сълзи, имаше крясъци, имаше моменти, в които и двамата искахме да се откажем. Но не се отказахме. Защото разбрахме, че семейството не е само грижа и задължения. Семейството е и уважение, и любов, и подкрепа.
Днес, година по-късно, все още има трудни дни. Все още понякога се чувствам уморена, все още понякога се караме. Но вече не съм невидима. Вече знам коя съм. Вече не се страхувам да кажа какво искам, какво чувствам, какво ме боли.
Понякога се питам: колко жени като мен живеят в сянка, приемани за даденост? Колко от нас ще намерят сили да се погледнат в огледалото и да си кажат: „Не съм ти слугиня!“? А ти, ще намериш ли смелостта да бъдеш себе си?