„Не съм ти слугиня, лельо Мария!” – История за граници, семейство и самота

– Не съм ти слугиня, лельо Мария! – гласът ми трепереше, но този път не от страх, а от гняв. В ръцете си стисках пазарската чанта, пълна с кисело мляко, хляб и лекарства. Леля Мария ме гледаше с онзи неразбиращ, почти обиден поглед, който ме караше да се чувствам виновна още преди да съм казала нещо.

– Ама, Деси, аз само те помолих да ми смениш превръзката… – прошепна тя и се отпусна тежко в креслото си. Въздухът в малката й кухня беше наситен с миризма на лекарства и старост. Чувах тиктакането на стенния часовник и усещах как времето се разтяга между нас като невидима нишка.

Всичко започна преди година. Беше студена мартенска вечер, когато я намерих паднала пред входа. Помогнах й да се изправи, занесох я до апартамента й и оттогава сякаш станах част от живота й. Първо беше само да й купя хляб или да й сменя крушката. После започна да ме вика за всичко – да й изпера дрехите, да й сготвя супа, да й подреждам лекарствата. В началото ми беше жал. Леля Мария нямаше никого – дъщеря й живееше в Германия и рядко се обаждаше. Съседите я избягваха, защото беше капризна и все недоволна.

Мъжът ми, Иво, започна да мърмори още след първия месец:
– Деси, ти си майка на две деца и работиш на две места. Не можеш да носиш целия свят на гърба си!
– А ако някой ден аз остана сама? – отвръщах тихо.
– Тогава ще се погрижим за теб. Но сега имаш семейство!

Децата ми също усещаха напрежението. Вечерите прекарвах при леля Мария вместо у дома. Пропусках родителски срещи, забравях за домашните им задачи. Един ден дъщеря ми Мая ме попита:
– Мамо, ти повече обичаш леля Мария ли?
Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа.

С времето леля Мария стана все по-взискателна. Ако закъснеех с пет минути, започваше да звъни по телефона:
– Къде си? Не мога да си намеря инсулина! Ще умра тук сама!
Понякога плачеше. Друг път ме обвиняваше:
– Ако не беше ти, досега да съм умряла! Само ти ми остана!

Чувството за вина ме изяждаше. Майка ми казваше:
– Деси, трябва да си поставиш граници! Не можеш да спасяваш всички!
Но как да оставя една самотна жена да гние в мизерията си?

Една вечер Иво ме чакаше на тъмно в хола.
– Изчезваш всяка вечер. Децата те търсят. Аз те търся! – гласът му беше тих, но твърд.
– Не мога просто да я оставя…
– А нас? Нас можеш ли да ни оставиш?

Тогава разбрах – бях изгубила себе си между чуждите нужди и собствените си страхове.

Връщайки се към днешния ден, стоях срещу леля Мария и усещах как гневът ми прелива.
– Лельо Мария, аз не мога повече! Имам семейство, имам работа! Не съм ти слугиня!
Тя ме гледаше с празен поглед. За миг ми се стори дребна и безпомощна като дете.
– Всички ме изоставят… – прошепна тя.

Сълзите напълниха очите ми. Седнах до нея и хванах ръката й.
– Не те изоставям. Просто… трябва да има граници. Не мога да бъда всичко за всички.

Тази вечер се прибрах у дома по-рано от обикновено. Децата ме посрещнаха с прегръдки. Иво само ме погледна и кимна – разбираше ме без думи.

Легнах си със смесени чувства – вина, облекчение, тъга. Мислех за леля Мария и за всички самотни възрастни хора като нея. Мислех за себе си – кога забравих коя съм?

Понякога се чудя: Къде свършва добротата и започва саможертвата? И кой ще се погрижи за нас, когато остареем?

Какво мислите вие? Къде е границата между помощта и самоунищожението?