Не съм ви слугиня: Историята на една българска жена от Пловдив

— Пак ли не си измила чиниите, Мария? — гласът на свекърва ми, леля Станка, проряза тишината като нож. Стоях пред прозореца в кухнята, с ръце, стиснати до болка, и гледах как дъждът се стича по стъклото. Вече осем години слушах този тон — винаги укорителен, винаги недоволен.

— Ще ги измия след малко, лельо Станке. Просто… трябваше да сложа малкия да спи — опитах се да прозвуча спокойно, но гласът ми трепереше.

— Все има нещо по-важно от домакинството, нали? — намеси се и сестрата на Калоян, Даниела, която тъкмо беше влязла с торба от магазина. — Ако не можеш да се справиш, кажи ни, ще ти помогнем. Но така не става.

Погледнах към тях — две жени, които сякаш бяха създали свой собствен фронт срещу мен. Калоян мълчеше, както винаги. Стоеше до масата и прелистваше някакви документи, преструвайки се, че не чува нищо.

Преди осем години се омъжих за него с мечтата да изградим свой дом, изпълнен с любов и разбиране. Бях завършила педагогика и мечтаех да работя с деца. Но след сватбата всичко се промени. Калоян настоя да останем при родителите му „докато спестим за свое жилище“. Минаха години, а ние все още бяхме тук — в апартамента на неговите родители в Кючук Париж, Пловдив.

Първите месеци си повтарях, че е временно. После започнах да се губя. Сутрин ставах първа — правех закуска за всички, оправях детето за градина, тичах до магазина за леля Станка, готвех обяд, чистех, перях… Вечер Калоян се прибираше уморен и очакваше топла вечеря и тишина. Ако се опитвах да говоря за работа или за мечтите си, той махваше с ръка:

— Остави ги тия глупости сега. Имаме си достатъчно грижи.

С времето започнах да се чувствам като призрак в собствения си живот. Всяка моя мисъл беше подчинена на нуждите на другите. Дори когато синът ни, Алекс, се разболя тежко миналата зима и аз не спах три нощи поред до леглото му, никой не каза „благодаря“. Вместо това чух:

— Добре че си вкъщи, иначе кой щеше да го гледа?

Една вечер седяхме на масата и Калоян каза:

— Утре ще дойде брат ми с жена си. Приготви нещо по-така.

— А може ли този път някой друг да помогне? — попитах тихо.

Свекърва ми ме изгледа така, сякаш съм казала най-голямата глупост на света:

— Ти си жената в тази къща. Това е твоята работа.

В този момент нещо в мен се пречупи. Усетих как гневът ми избликва като гореща вълна.

— А аз кога ще бъда нещо повече от слугиня? Кога ще мога да работя това, което обичам? Кога ще имам време за себе си?

Всички млъкнаха. Калоян ме изгледа с изненада:

— Какви са тия приказки? Ти си майка и съпруга. Това е достатъчно!

— Не! Не е достатъчно! — извиках през сълзи. — Аз съм човек! Имам мечти! Искам да работя! Искам да живея!

Тази нощ не спах. Седях до прозореца и гледах светлините на града. Спомних си как като студентка мечтаех да преподавам на деца от малцинствата, да им помагам да намерят пътя си. А сега? Бях затворена между четири стени, без право на глас.

На следващия ден взех решение. Отидох при директорката на близката детска градина и попитах дали имат нужда от помощник-възпитател. Тя ме погледна внимателно:

— Имаме нужда от хора като теб. Но ще трябва да говориш със семейството си.

Върнах се вкъщи с треперещо сърце. Събрах всички в хола:

— Намерих си работа. Започвам другата седмица.

Свекърва ми избухна:

— А кой ще гледа Алекс? Кой ще чисти? Кой ще готви?

Калоян ме изгледа студено:

— Ако тръгнеш на работа, няма да разчиташ на мен за нищо.

Погледнах ги един по един и за първи път не изпитах страх.

— Ще се справя сама. Но повече няма да бъда ваша слугиня.

След тази вечер всичко се промени. Калоян започна да се прибира все по-късно. Свекърва ми спря да ми говори. Даниела ме гледаше с презрение. Но аз бях свободна — макар и самотна.

Сега всяка сутрин вървя към детската градина с усмивка. Децата ме посрещат с прегръдки и смях. Вечер се прибирам уморена, но щастлива. Алекс е по-спокоен — вижда майка си щастлива.

Понякога нощем плача от самота и страх за бъдещето. Но знам едно: вече не съм нечия слугиня.

А вие? Колко дълго бихте жертвали себе си заради чуждите очаквания? Не заслужаваме ли всички шанс за собствен живот?