„Не виждаш ли, че майка ти не обича нашия син?“: Десет години в сянката на сравненията

— Не виждаш ли, че майка ти не обича нашия син? — думите ми излетяха като куршум в тишината на кухнята, докато навън снегът се сипеше безшумно по прозорците на панелката ни в Люлин. Даниел стоеше срещу мен, стиснал чашата си с чай, сякаш се държеше за последната капка спокойствие.

— Ивана, пак започваш… — въздъхна той уморено, без да ме погледне в очите. — Майка ми просто е по-строга. Така е възпитавала и мен.

Погледнах към Лъчезар, който седеше на масата с домашното си по математика. Пръстите му трепереха над тетрадката, а очите му бяха пълни със страх — страх от поредното сравнение с братовчед си Виктор, „златното дете“ на свекърва ми Мария.

Десет години живея в този апартамент, десет години слушам как Лъчезар не бил достатъчно умен, не бил достатъчно сръчен, не бил като Виктор. Десет години гледам как мъжът ми се свива пред майка си, а аз се опитвам да бъда буфер между тях и детето ни. Понякога се чудя дали не съм просто гостенка в собствения си живот.

— Мамо, може ли да не ходя утре при баба? — прошепна Лъчезар, докато Даниел излезе от кухнята. — Тя пак ще ми казва, че съм мързелив.

Сърцето ми се сви. Прегърнах го и му обещах, че ще говоря с баща му. Но знаех — Даниел никога няма да застане срещу майка си. За него тя беше непоклатимата скала на семейството, а аз — просто жена му, която „преувеличава“.

Вечерта Мария дойде на гости. Влезе без да почука, както винаги. Свали палтото си и го метна на стола.

— Какво е това? — попита тя рязко, като видя рисунката на Лъчезар върху хладилника. — Виктор вече печели конкурси, а твоят още драска като в детската градина.

Лъчезар наведе глава. Усетих как гневът ми кипи под кожата.

— Мария, моля те… — започнах тихо.

— Какво? Да не би да не мога да кажа истината? — прекъсна ме тя. — Ако го глезите така, никога няма да стане човек!

Даниел стоеше до прозореца и гледаше навън. Не каза нищо.

— Мамо! — извиках аз по-силно, отколкото исках. — Стига вече! Не разбираш ли какво му причиняваш?

Тя ме изгледа с ледени очи.

— Ти не си ми дъщеря и никога няма да бъдеш. Вие двамата ме държите далеч от внука ми!

— Не те държим далеч — отвърнах през зъби. — Но няма да позволя повече да го унижаваш!

В този момент Лъчезар избяга в стаята си и трясна вратата. Мария се обърна към Даниел:

— Виждаш ли какво дете възпитавате? Разглезено и невъзпитано!

Даниел мълчеше. Аз треперех цялата.

След като Мария си тръгна, седнах до Даниел на дивана.

— Докога ще търпим това? — попитах тихо.

Той въздъхна:

— Не знам какво да направя… Тя е майка ми.

— А аз съм жена ти. А Лъчезар е синът ти! Не виждаш ли как страда?

Той ме погледна за първи път тази вечер. В очите му имаше страх и вина.

— Ще говоря с нея… Обещавам.

Но знаех, че няма да го направи. Знаех го от години.

На следващия ден Лъчезар отказа да излезе от стаята си. Не искаше да ходи на училище. Каза ми:

— Мамо, ако пак ме сравняват с Виктор, ще избягам.

Прегърнах го силно и заплаках. За първи път пред него.

Вечерта седнахме тримата на масата. Казах им:

— Повече няма да позволя Мария да унижава Лъчезар. Ако трябва, ще се изнесем оттук.

Даниел ме гледаше невярващо.

— Не можеш сериозно…

— Мога! — прекъснах го аз. — Или ще поставиш граница между нас и майка ти, или ще си тръгнем.

Той замълча дълго. После кимна бавно:

— Добре… Ще говоря с нея. Ще я помоля повече да не идва без покана и да спре със сравненията.

Не знам дали ще удържи на думата си. Но тази вечер за първи път от години усетих надежда.

Понякога се питам: колко още български семейства живеят в сянката на чужди очаквания? Колко деца растат с усещането, че никога няма да са достатъчни?