Не всеки живее в уют: Историята на Зоя

– Мамо, не знам как ще се справим – гласът на Ивайло трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозореца, а аз стоях сама в кухнята, стискайки слушалката. – Мария пак е бременна. Не може да се върне на работа. А ипотеката… не знам как ще я плащаме.

Стиснах устни, за да не избухна в сълзи. Откакто Ивайло и Мария купиха апартамента в Люлин, животът им се превърна в постоянна борба. Двете им деца – малката Елица и бебето Борис – изискваха всичко от тях. А сега и трето дете? Спомних си как преди години с баща му се чудехме дали ще можем да си позволим второ дете. Но тогава времената бяха други.

– Ще измислим нещо – казах тихо, макар да не вярвах напълно в думите си.

Сложих телефона и седнах на масата. В главата ми се въртяха сметки: пенсията ми, малкото спестявания, които пазех за черни дни… Можех ли да помогна? Или щях само да задълбоча напрежението между мен и Мария? Тя винаги беше горда, не обичаше да приема помощ. А и отношенията ни никога не бяха лесни.

На следващия ден отидох при тях. Апартаментът беше пълен с детски играчки, а въздухът миришеше на супа и бебешка пудра. Мария стоеше до прозореца, с ръце на кръста, а Ивайло нервно подреждаше сметките на масата.

– Зоя, благодаря ти, че дойде – каза Мария, без да ме погледне в очите.

– Как сте? – попитах, макар че знаех отговора.

– Не е лесно – въздъхна Ивайло. – Работя по цял ден, а вечер съм като парцал. Мария е изтощена. Децата са болни през ден…

– Ще се оправим – прекъсна го Мария рязко. – Винаги сме се оправяли.

Погледнах я. В очите ѝ гореше умора и нещо като обида. Знаех, че не иска да изглежда слаба пред мен. Но аз виждах всичко – тъмните кръгове под очите ѝ, напуканите ѝ ръце, отчаянието в гласа ѝ.

– Мога да ви помогна с децата – предложих плахо. – Или с някоя сметка…

– Не сме просещи! – избухна Мария. – Ще се справим сами!

Ивайло я хвана за ръката:

– Мари, моля те…

Тя се обърна към мен:

– Зоя, благодаря ти, но това е нашият живот. Не искам децата ми да растат с усещането, че не можем сами.

В този момент усетих колко дълбоко е раната между нас. Не беше само въпрос на пари. Беше въпрос на гордост, на страх от провал, на желание да докажеш себе си.

Върнах се у дома със свито сърце. През нощта не можах да заспя. Спомнях си как майка ми ми помагаше с Ивайло, когато бях сама след смъртта на мъжа ми. Тогава не се чувствах виновна или слаба. Просто знаех, че семейството е за това – да си помагаме.

На следващата седмица Ивайло пак ми се обади:

– Мамо… Мария е в болница. Преуморила се е. Лекарите казват, че трябва да почива.

Сърцето ми се сви от страх и вина. Отидох веднага при тях. Видях Елица да плаче в ъгъла, Борис да кашля в леглото си… Ивайло беше пребледнял.

– Ще остана при вас – казах твърдо. – Ще гледам децата, ще готвя, ще чистя… Няма да спорим повече.

Мария ме погледна през сълзи:

– Извинявай… Просто… толкова ме е страх…

Прегърнах я силно:

– Всички ни е страх понякога. Но не сме сами.

Следващите месеци бяха тежки. Работех като луда у тях – готвех супи, перях дрехи, водех Елица на градина… Понякога се карахме с Мария за дреболии: тя искаше всичко да е по нейния начин; аз настоявах за своето. Но постепенно започнахме да се разбираме без думи.

Една вечер седяхме двете на балкона. Мария държеше чаша чай и гледаше към светлините на София.

– Зоя… благодаря ти – прошепна тя. – Без теб нямаше да се справим.

Погалих я по рамото:

– Семейството е за това.

Сега вече знам: не всеки живее в уют и спокойствие. Понякога животът ни поставя на колене и ни кара да поискаме помощ – или да я дадем. Но най-важното е да не забравяме кои сме и защо сме заедно.

Понякога си мисля: колко ли семейства преминават през същото? Колко от нас се страхуват да поискат помощ? А колко от нас са готови да я дадат безусловно?