Неблагодарният наследник: История за алчност и възмездие в българско семейство

– Не ме оставяй тук, Митко! – гласът на баща ми, Иван, трепереше, докато стискаше ръката ми с изненадваща сила за човек на седемдесет и пет. Очите му бяха влажни, а по бузите му се стичаха сълзи. В коридора на старческия дом „Златна есен“ миришеше на лекарства и забравени мечти.

– Татко, тук ще се грижaт за теб. Аз… просто не мога вече – излъгах. Истината беше друга: бях уморен от грижите, от безсънните нощи, от това да гледам как човекът, който някога ме учеше да карам колело, сега не може сам да си завърже обувките. Но най-вече – бях заслепен от мисълта за наследството. Апартаментът в центъра на София, вилата в Банкя, спестяванията – всичко това щеше да бъде мое. Или поне така си мислех.

Дядо ми Георги беше още жив – твърдоглав старец на деветдесет и две години, който живееше сам в старата къща в Копривщица. Бях сигурен, че няма да изкара още дълго. Винаги беше строг с мен: „Митко, парите не са всичко!“, повтаряше. Аз обаче знаех по-добре – или поне така вярвах.

Вечерта след като оставих баща ми в дома, седнах сам в апартамента си и отворих бутилка ракия. Телефонът звънна – беше сестра ми Мария.

– Как можа? – гласът ѝ беше остър като нож. – Татко плаче! Не можеше ли да го гледаш още малко?

– Ти защо не дойде да помагаш? – отвърнах ядосано. – Всичко пада върху мен! И без това аз ще остана с всичко.

– Не бъди толкова сигурен – прошепна тя и затвори.

Седмици минаваха. Баща ми се затваряше все повече в себе си. Аз рядко го посещавах – оправдавах се с работа. Истината беше, че не исках да виждам разочарованието в очите му.

Един ден получих писмо от дядо Георги. Почеркът му беше разкривен:

„Митко,
Искам да дойдеш при мен този уикенд. Имам да ти кажа нещо важно.
Дядо ти“

Отидох в Копривщица с нежелание. Къщата миришеше на дърва и стари книги. Дядо ме чакаше на двора, седнал на пейката под ореха.

– Седни – каза кратко. – Знам какво направи с баща си.

Погледнах го изненадан.

– Мислиш ли, че не разбирам? Аз съм стар, но не съм глупав. Парите ли са ти по-важни от семейството?

– Дядо, не разбираш… – започнах да се оправдавам.

– Напротив! Точно аз разбирам най-добре. Когато бях млад, оставих майка си сама заради работа в София. До ден днешен съжалявам. Не повтаряй моята грешка.

Замълчах. Вятърът разлюля клоните над нас.

– Знаеш ли какво е истинското наследство? Не е апартаментът или вилата. Това е уважението и обичта на близките ти. Ако ги загубиш – всичко друго е прах.

Погледнах го и за първи път усетих срам.

– Дядо… аз… не знам какво да правя вече.

– Върни се при баща си. Покажи му, че не си го забравил.

Тръгнах си объркан. През нощта не можах да спя. Спомних си как баща ми ме носеше на ръце като малък, как ме учеше да чета, как ме защитаваше пред учителите. А аз го бях оставил сам сред непознати хора.

На следващия ден отидох в дома. Баща ми седеше до прозореца и гледаше навън.

– Татко… – прошепнах.

Той се обърна бавно. Очите му светнаха за миг, после отново угаснаха.

– Защо дойде?

– Искам да те взема у дома.

Той не каза нищо. Само протегна ръка и аз я хванах.

След седмица го върнах вкъщи. Грижих се за него както можех – трудно беше, но за първи път от години се чувствах жив.

Един ден получих писмо от нотариус: „Георги Петров ви е оставил завещание.“ Отидох с Мария при адвоката. Дядо беше починал през нощта.

– Господин Петров е оставил цялото си имущество… на вашия баща Иван Петров – каза нотариусът спокойно.

Погледнах Мария – тя се усмихна тъжно.

– А за вас двамата има писмо – добави адвокатът и ни подаде плика.

Вътре пишеше:
„Скъпи Митко и Мария,
Истинското богатство е семейството ви. Грижете се един за друг и за баща си. Ако успеете да бъдете заедно въпреки всичко, ще имате повече от всякакво наследство.“

Сълзите ми потекоха сами. За първи път разбрах какво съм изгубил и какво още мога да спечеля.

Днес живея с баща си и Мария под един покрив. Не е лесно – караме се за глупости, спорим кой ще измие чиниите или кой ще плати сметките. Но сме заедно.

Понякога вечер сядам до прозореца и се питам: „Колко струва едно семейство? И дали някога ще се научим да ценим хората до нас преди да ги загубим?“