Неделите, които вече не са мои

– Може ли да поговорим? – гласът на Мария, снахата ми, беше тих, но в него се усещаше напрежение. Стоеше на прага на кухнята, докато аз нареждах салатата в голямата стъклена купа, както всяка неделя през последните десет години.

Погледнах я – беше пребледняла, ръцете ѝ леко трепереха. Сърцето ми се сви. Знаех, че нещо не е наред.

– Разбира се, Мария. Какво има? – опитах се да прозвуча спокойно, макар че вече усещах как в стомаха ми се надига вълна от тревога.

Тя се поколеба, после каза: – Може ли… може ли тази неделя да останем само ние тримата? Аз, Петър и малката. Просто… искаме да си бъдем сами. Да си направим наш ден.

Думите ѝ ме удариха като шамар. За миг всичко около мен притихна – шумът от телевизора в хола, смехът на внучката ми, дори тиктакането на часовника над печката. Сякаш времето спря.

– Разбира се – прошепнах едва чуто. – Ако това искате…

Мария се усмихна неловко и бързо излезе от кухнята. Останах сама сред миризмата на печено пиле и домашен хляб. Седнах на стола и се загледах в ръцете си – ръце, които цял живот са месили, готвили, милвали. Ръце, които сега сякаш нямаха какво да правят.

Винаги съм вярвала, че неделята е ден за семейството. За мен тя беше свещена – денят, в който всички се събираме около масата, говорим си, смеем се, спорим за политика или футбол, а после излизаме на разходка в парка. Когато Петър беше малък, неделята у дома ухаеше на бульон и прясно изпечени кифлички. След като той се ожени за Мария, бях щастлива, че успяхме да запазим тази традиция.

Неделният обяд у тях стана нещо естествено – аз помагах с готвенето, Мария подреждаше масата, а Петър играеше с малката Елица. Чувствах се нужна, част от живота им. Но сега… сега ме молеха да не идвам.

Вечерта Петър ми се обади.

– Мамо… Мария ти каза ли? – попита той плахо.
– Каза ми – отвърнах сухо.
– Не се сърди, моля те. Просто… искаме малко време за нас. Ти винаги си добре дошла, знаеш го.
– Знам – излъгах.

След този разговор цяла нощ не мигнах. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за годините, в които съм жертвала себе си заради Петър; за това как съм го отгледала сама след като баща му ни напусна; за всички онези неделни дни, когато домът ни беше пълен с живот. Сега всичко това изглеждаше като далечен спомен.

В неделя сутринта станах рано по навик. Започнах да приготвям баница – ръцете ми действаха механично. После осъзнах, че няма за кого да я нося. Седнах до прозореца с чаша кафе и гледах как навън децата играят на двора. Чувах смеха им през отворения прозорец и сърцето ми се късаше.

Телефонът ми иззвъня – беше майка ми.
– Как си, дъще? – попита тя ведро.
– Добре съм – излъгах отново.
– Не ти вярвам. Знам те по-добре от всеки друг.

Разказах ѝ всичко. Тя замълча за миг и после каза:
– Децата порастват, мила моя. Имат нужда от свое пространство. Не го приемай лично.
– Но аз съм им майка! Как мога да не го приема лично?
– Ти си им майка и винаги ще бъдеш. Но сега си и свекърва. Това е друга роля – по-трудна.

Затворих телефона със сълзи в очите. Майка ми беше права – ролята на свекърва е като ходене по въже: ако прекалиш с грижите, ще паднеш; ако си твърде далечна – ще те забравят.

Седмиците минаваха бавно. Неделите станаха най-тежките дни от седмицата. Понякога Петър ми звънеше да ме пита как съм; понякога Мария изпращаше снимки на Елица как рисува или кара колело в парка. Но вече не ме канеха на обяд.

Един ден срещнах съседката ми Иванка пред блока.
– Какво става с теб? Не те виждам вече с внучката – попита тя.
– Ами… децата искат да са сами в неделя – отвърнах с усмивка, която едва задържах.
– Ех, мила… така е сега. И моят син все по-рядко идва. Времето ни минава…

Вечерта седнах пред стария албум със снимки. Гледах лицата на Петър като малък, после като абитуриент; първата му кола; сватбата му с Мария; раждането на Елица… Всички тези моменти бяха част от мен, а сега усещах как постепенно ме изтласкват от живота си.

Започнах да се питам: дали не съм прекалявала с присъствието си? Дали не съм задушавала Мария с желанието си да помагам? Или просто времената са други и младите искат своето пространство?

Една вечер Петър дойде сам у дома.
– Мамо… липсваш ни – каза той тихо.
– Наистина ли? – попитах през сълзи.
– Да. Но искаме да опитаме да сме семейство по нашия начин. Не искаме да те нараним.
– Знам… Просто ми е трудно да приема, че вече не съм центърът на вашия свят.
– Винаги ще бъдеш важна за нас. Но трябва да ни позволиш да пораснем сами.

Прегърнах го силно и усетих как една част от болката ми се стопява. Но празнотата остана.

Сега неделите са различни – по-тихи, по-самотни. Понякога каня приятелки на кафе или ходя на разходка в парка сама. Опитвам се да намеря нов смисъл в тези дни.

Но понякога вечер си задавам въпроса: кога децата престават да имат нужда от нас? И можем ли някога напълно да приемем това?