Неделите, които вече не са мои

– Мамо, може ли тази неделя да не идваш? – думите на снаха ми Елица ме пронизаха като студен вятър през декември. Стоях на прага на кухнята си, с телефон в ръка, а в главата ми вече се въртяха мисли за пилешкия бульон, който щях да сложа на котлона. Неделята винаги е била денят на нашето семейство – денят, в който домът ухаеше на домашен хляб и топъл боб, а смехът на внуците ми изпълваше стаите.

– Просто искаме да сме си само ние тримата – добави тя тихо, сякаш се срамуваше от думите си. – Искаме малко време само за нас.

Чух гласа ѝ, но не можех да повярвам. Сякаш някой беше дръпнал килима изпод краката ми. Винаги съм вярвала, че неделята е за семейството – заедно на масата, заедно в парка, заедно пред телевизора с чаша чай. Когато синът ми Даниел се ожени за Елица, бях щастлива, че ще продължим традицията. Всяка неделя носех домашен кекс, а те ме посрещаха с усмивки. Или поне така си мислех.

– Разбира се, Ели – казах с пресъхнало гърло. – Ще ви оставя да си починете.

Затворих телефона и седнах на стола до прозореца. Гледах как слънцето се скрива зад панелните блокове на Люлин и се чудех кога всичко се промени. Дали съм прекалявала? Дали съм била досадна? Винаги съм искала само да помагам – да им дам онова, което аз нямах като млада майка: подкрепа, топлина, сигурност.

Спомних си първия път, когато заведох Даниел на неделен обяд при майка ми. Тогава масата беше отрупана с ястия, а всички говореха едновременно. Смяхме се, карахме се кой ще измие чиниите, а после излизахме на разходка из Борисовата градина. За мен това беше щастие – простичко, но истинско.

Сега обаче сякаш всичко се разпадаше. Вечерта Даниел ми се обади.

– Мамо, не се сърди на Ели. Просто… напоследък сме много уморени. Виктор има зъбки и почти не спим. Искаме малко спокойствие.

– Разбирам – отвърнах тихо. – Само кажете, ако имате нужда от нещо.

– Знаем, мамо. Обичаме те.

Но думите му не стоплиха сърцето ми. Чувствах се излишна. Като стара покривка, която някой е прибрал в шкафа и е забравил за нея.

В неделята станах рано по навик. Сложих вода за супа, нарязах моркови и картофи, после спрях. За кого го правя? За себе си ли? За тях? Или просто защото не знам какво друго да правя?

Излязох навън и тръгнах към пазара. По пътя срещнах съседката Мария.

– Какво става, Цвете? Не си ли при Даниел днес?

– Не… Днес са само те тримата.

Мария ме погледна със съчувствие.

– И при мен е така. Откакто децата пораснаха, все по-рядко ме канят. Казват, че имат нужда от лично пространство.

– А ние кога ще имаме нужда от тях? – попитах я с горчивина.

Тя само въздъхна и ме прегърна през рамо.

Върнах се у дома с празни ръце. Апартаментът беше тих като църква след служба. Седнах пред телевизора и гледах стари снимки – Даниел като малък с кални колене; първата му ученическа униформа; Елица на сватбата им с букет от бели рози; Виктор като бебе в ръцете ми.

Вечерта телефонът иззвъня отново.

– Мамо, Виктор те търси! – чу се гласът на Даниел.

– Бабо! – извика малкото гласче.

Сълзите ми потекоха без да ги спирам.

– Бабо ще дойде скоро, мило мое – казах и се опитах да прозвуча весело.

След разговора седях дълго в тъмното. Мислех си за всички майки като мен – майки, които са дали всичко от себе си и сега трябва да се научат да живеят със спомените. Защо децата ни забравят колко важни са тези малки ритуали? Защо новите семейства смятат близостта за тежест?

На следващата неделя пак станах рано. Реших да отида на църква – не бях ходила от години. Там срещнах други жени като мен – някои самотни, други с внучета за ръка. Разговаряхме дълго след службата. Оказа се, че не съм сама в болката си.

Вечерта Елица ми писа: „Може ли другата неделя да дойдеш? Виктор много пита за теб.“

Сърцето ми подскочи от радост и тъга едновременно. Знаех, че вече нищо няма да е както преди. Но може би трябва да приема новите правила и да намеря своето място в живота им – дори ако това означава да бъда гост в собствения си дом.

Понякога си мисля: дали някой ден Виктор ще помни бабините недели? Или всичко ще остане само в моето сърце?

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да се борите за миналото или щяхте да приемете новото време?