Ненаситната жажда на Мария за внуци: Между надеждата и отчаянието

— Елица, пак ли ще се приберете толкова късно? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато тя се обуваше в коридора.

Тя въздъхна тежко, без да ме погледне. — Мамо, имаме работа. Не можем всеки уикенд да сме тук.

— Ами ако някой ден имате деца? Тогава ще разберете какво е да си сам — не се сдържах. Вече не броях колко пъти бях повдигала темата.

Димитър, зет ми, се появи зад нея с обичайното си сдържано изражение. — Мария, ще дойдем другата седмица. Обещавам.

Вратата хлопна и останах сама в тишината на големия апартамент, който купихме с Иван преди две години. „За да има място за внуците“, казваше той с усмивка. Сега той е на село, грижи се за лозето, а аз… аз чакам. Чакам да чуя детски смях, да видя малки ръчички по стените, да усещам живота.

Всяка сутрин започваше с едно и също: кафе, поглед през прозореца към детската площадка и въпросът „Кога?“. Кога ще дойде моят ред? Всички приятелки вече са баби. Показват снимки, разказват истории за първите стъпки, първите думи. Аз кимам и се усмихвам, а вътре в мен нещо се къса.

Преди месец реших да действам. Купих детско креватче и го сложих в стаята за гости. Когато Елица дойде, забеляза го веднага.

— Мамо, какво е това?

— За бъдещето — отвърнах с надежда. — Нали някой ден ще…

Тя ме прекъсна рязко:

— Моля те, спри! Не можеш така! Това ни притиска ужасно.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. За първи път я видях толкова разстроена. Димитър я прегърна и я изведе от стаята. Останах сама с креватчето и една тягостна тишина.

Седмици наред не ми се обаждаха. Опитвах се да ги разбера, но болката беше по-силна от разума. Започнах да звъня на Иван по-често.

— Остави ги, Мария — казваше той спокойно. — Всеки си има път.

— Ами ако никога не стане? — питах аз със задавен глас.

— Тогава ще сме си само ние двамата. Не е ли достатъчно?

Но не беше. Не за мен.

Една вечер Елица ми се обади. Гласът ѝ беше тих и уморен:

— Мамо, може ли да дойда утре? Сама.

Сърцето ми заби лудо. Цяла нощ не мигнах. Представях си как ще ми съобщи най-хубавата новина.

На сутринта тя седна срещу мен на масата в кухнята. Изглеждаше по-стара, отколкото помнех.

— Мамо… — започна тя и ръцете ѝ трепереха. — Опитваме от години. Ходихме по лекари, правихме всичко възможно… Не можем да имаме деца.

Светът ми се срина. Не знаех какво да кажа. Само я прегърнах и плакахме дълго, дълго заедно.

След този ден всичко се промени. Вече не говорех за внуци. Опитвах се да бъда до нея, без да натискам, без да питам. Но болката остана — като празно място в сърцето ми.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам как децата играят навън. Мисля си за всички онези майки и баби, които приемат щастието си за даденост. А аз? Аз се уча да бъда благодарна за това, което имам — дъщеря си, мъжа си, приятелите си.

Но понякога нощем се питам: Защо съдбата е толкова жестока към някои от нас? И дали някога ще спра да мечтая за онзи детски смях у дома?

Кажете ми… Вие как бихте приели такава истина? Как бихте продължили напред?