Неочакваната присъда: Историята на една майка и битката за справедливост

– Пак ли ще ми звъниш за пари, Наталия? – гласът на Петър проряза тишината в малката ми кухня, точно когато сипвах супа на дъщеря ни, Калина. Телефонът вибрираше нервно на масата, а аз се опитвах да не треперя пред детето.

– Не ти звъня за пари, а за Калина. Тя има нужда от нови обувки, Петре. Израснала е с два номера за един месец – опитах се да запазя спокойствие, макар че гневът вече напираше в гърлото ми.

– Всеки месец едно и също! Какво правиш с тези пари? Да не би да ги харчиш за себе си? – думите му ме удариха по-силно от шамар. Калина ме гледаше с големите си кафяви очи, а аз се борех да не се разплача.

– Не е честно, Петре. Всичко давам за нея. Ти знаеш колко е трудно с една заплата и дете в първи клас. – Гласът ми трепереше, но се опитвах да звуча твърдо.

– Аз също имам разходи! Не съм банкомат! – изкрещя той и затвори.

Седнах на стола и се сгърчих. Калина тихо попита:

– Мамо, пак ли тате е ядосан?

Прегърнах я силно. Не знаех какво да й кажа. Как да обясня на седемгодишно дете, че баща й смята, че тя е тежест? Че аз съм виновна за всичко?

Вечерята премина в мълчание. След като сложих Калина да спи, се свих под одеялото в хола. Сълзите сами потекоха. Спомних си времето, когато с Петър бяхме семейство – как се смеехме на глупави шеги, как мечтаехме за дом и щастие. Всичко се разпадна след като той остана без работа и започна да пие. Първо дойдоха обидите, после шамарите. Отидох си една нощ с Калина на ръце и две чанти дрехи.

Майка ми ме прие у дома си в Люлин. Помогна ми да намеря работа като продавачка в кварталния магазин. Заплатата стига едва за сметките и храната. Издръжката от Петър е единственото, което ми позволява да купя нещо повече за Калина – нови дрехи, книжки, обувки.

Но всеки месец е борба. Всеки месец той ме обвинява, че го използвам. Че съм алчна. Че не мисля за него.

Преди два месеца дори спря да плаща навреме. Трябваше да взема заем от съседката, за да платя тока. Срам ме беше да призная пред майка ми. Тя вече достатъчно страдаше заради мен.

На следващия ден Петър дойде пред блока. Излезе от старата си Лада и започна да крещи:

– Ще ти взема детето! Ще докажа, че си лоша майка! – Съседите надничаха през прозорците.

– Не можеш! Калина има нужда от мен! – извиках през сълзи.

– Ще видим! Ще говоря с адвокат! – заплаши той и тръшна вратата на колата.

Вечерта майка ми ме намери разплакана в кухнята.

– Наталия, не му позволявай да те плаши! Ти си силна! За Калина трябва да издържиш!

– Не знам дали мога повече… – прошепнах.

– Можеш! Защото си майка! – каза тя твърдо.

Дните минаваха в страх и напрежение. Всеки път, когато телефонът звъннеше, сърцето ми се свиваше. Калина усещаше всичко. Започна да се буди нощем и да плаче насън.

Една вечер я намерих седнала на леглото с мокри бузи.

– Мамо, тате вече не ме обича ли?

Сърцето ми се разкъса на две.

– Обича те, мило мое… Просто понякога възрастните забравят какво е важно…

Тогава реших да потърся помощ. Отидох при социалните служби. Разказах всичко – за закъснелите плащания, за заплахите, за страха на Калина. Социалната работничка ме изслуша внимателно.

– Не сте сама, госпожо Иванова. Ще ви помогнем – каза тя тихо.

Петър беше привикан на разговор. Беше бесен, но този път не можеше да ме уплаши. Зад мен стоеше законът.

Сега все още е трудно. Все още се будя нощем от тревога. Но вече знам, че не съм сама. Че има хора, които ще ме подкрепят.

Понякога се питам: Защо обществото ни винаги обвинява майката? Защо бащата може да избяга от отговорностите си безнаказано? Колко още жени ще трябва да преминат през този ад?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да замълчите или щяхте да се борите?