Неочакваният гост: Свекървата, която никога не си тръгва

– Пак ли си оставила чиниите в мивката? – гласът на свекърва ми, Мария, пронизваше тишината в малкия ни апартамент в Люлин. Беше едва седем сутринта, а вече усещах как напрежението се настанява между мен и нея като трети човек в стаята. Погледнах я – стоеше с ръце на кръста, с онзи поглед, който не търпи възражения.

– Щях да ги измия след като изпия кафето си – отвърнах тихо, опитвайки се да не събудя съпруга си, Петър. Но Мария не беше от хората, които се спират пред нещо толкова дребно като нуждата на другите от спокойствие.

– В моята къща никога не е имало мръсни чинии сутрин! – изсъска тя и излезе от кухнята, оставяйки ме с чувство на вина и безсилие.

Преди година животът ми изглеждаше съвсем различно. Петър и аз бяхме щастливи – младо семейство с мечти за бъдещето. Но всичко се промени, когато Мария се разболя и нямаше кой да се грижи за нея. Петър настоя да я вземем при нас „за малко“, докато се възстанови. Минаха месеци, а тя така и не си тръгна.

В началото се опитвах да бъда разбираща. Знаех, че ѝ е трудно – овдовяла рано, цял живот сама се е борила. Но скоро разбрах, че в нашия дом няма място за две жени с мнение. Всеки мой избор беше подлаган на съмнение – от това как готвя супата до начина, по който възпитавам дъщеря ни Ива.

– Не й давай толкова сладко! Ще стане дебела! – казваше Мария всеки път, когато подавах на Ива парче шоколад.

– Мамо, това е само едно блокче… – опитвах се да обясня, но Петър винаги избягваше спора.

– Остави ги, майко – казваше той и излизаше на балкона да пуши.

Вечерите станаха най-тежки. Седяхме тримата пред телевизора, а Мария неизменно коментираше всичко – от новините до дрехите ми.

– Защо не носиш пола? Жените трябва да изглеждат женствено! – подхвърляше тя с усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

Понякога имах чувството, че домът ми вече не е мой. Не можех да поканя приятелки на кафе, защото Мария ги гледаше подозрително и после ми правеше забележки.

– Тая твоя приятелка Галя много приказва. Не ти влияе добре – каза веднъж след като Галя си тръгна.

– Мамо, тя ми е приятелка от детството… – опитах се да защитя избора си.

– Аз само казвам – отвърна тя и затръшна вратата на стаята си.

С Петър започнахме да се караме все по-често. Той беше разкъсан между двете жени в живота си.

– Разбери я, болна е! – повтаряше той.

– А кой ще разбере мен? – питах аз през сълзи.

Една вечер не издържах. Седяхме на масата и Мария отново започна да ме критикува за вечерята.

– В моето време жените знаеха как се прави мусака! Това тук е някаква каша!

Петър мълчеше. Ива гледаше ту към мен, ту към баба си. Почувствах се сама в собствения си дом.

– Достатъчно! – извиках аз. – Това е моят дом! Искам поне малко уважение!

Мария ме погледна така, сякаш съм я ударила. Петър скочи от стола си.

– Не говори така на майка ми!

– А ти защо не говориш на жена си? – отвърнах аз с разтреперан глас.

Тази нощ спах на дивана. Чух как Петър шепне с майка си в кухнята. На сутринта той беше студен и отчужден.

Дните минаваха в напрежение. Започнах да се прибирам по-късно от работа, само и само да избегна срещите с Мария. Ива усещаше всичко и стана по-затворена.

Една събота реших да говоря открито с Петър.

– Така не може повече. Или намираме решение, или ще се разделим.

Той ме погледна дълго и тежко въздъхна.

– Не мога да я оставя сама…

– А мен можеш ли?

Този въпрос остана без отговор. Седмици наред живяхме като непознати. Мария сякаш усети промяната и стана още по-настъпателна.

Една вечер намерих Ива да плаче в стаята си.

– Мамо, защо всички са тъжни? – попита тя през сълзи.

Прегърнах я силно и разбрах, че трябва да избера между себе си и ролята на „добрата снаха“.

В крайна сметка събрах смелост и поговорих с Мария насаме.

– Госпожо Мария, обичам Петър и Ива повече от всичко. Но ако останете тук още дълго, ще загубя семейството си. Моля ви…

Тя ме погледна дълго, после тихо каза:

– И аз някога бях снаха… Знам какво е…

След тази вечер нещата започнаха бавно да се променят. Мария прие да прекара повече време при сестра си в провинцията. Петър започна да ме гледа с други очи. Ива отново се усмихваше.

Но белезите останаха. Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Къде свършва уважението към родителите и започва правото ни на лично щастие?

А вие… бихте ли направили същото?