Неочакваното предложение: Бившият ми съпруг и планът за бъдещето на дъщеря ни

– Мамо, защо пак плачеш? – гласът на Деси ме стресна. Стоях в кухнята, стиснала чашата с чай, а сълзите ми се стичаха по бузите. Не знаех как да ѝ обясня, че понякога миналото се връща като буря, която помита всичко наред.

Преди десет години се омъжих за Ивайло. Бяхме млади, влюбени и вярвахме, че любовта ще ни спаси от всичко. Родихме Деси и светът ни се изпълни със смях и надежди. Но животът не е приказка. След пет години брак разбрах, че Ивайло има връзка с колежката си от банката – Мария. Болката беше като нож в гърдите ми. Не можех да простя. Разведохме се. Той замина за София, а аз останах в Пловдив с Деси и разбитото си сърце.

Години наред се борих сама – сменях работа след работа, чистех офиси, продавах дрехи на пазара, само и само да осигуря на дъщеря си приличен живот. Ивайло пращаше пари от време на време, но рядко се обаждаше. Деси растеше без баща си, а аз ѝ бях и майка, и татко.

Вчера обаче всичко се промени. Телефонът звънна късно вечерта. Видях името му на екрана и сърцето ми заби лудо.

– Здравей, Мая – гласът му беше по-мек от преди.
– Какво искаш? – попитах рязко.
– Моля те, трябва да поговорим. За Деси.

Срещнахме се в едно кафене до Сахат тепе. Той изглеждаше по-уморен, с повече бели коси. Гледаше ме с вина в очите.

– Мая, знам, че сгреших. Не мога да върна времето назад. Но искам да помогна на Деси. Получих предложение за работа в Германия – добра заплата, възможности… Мога да я взема при мен, да учи там, да има по-добро бъдеще.

Почувствах как земята под краката ми се разклати.

– Искаш да я вземеш? – прошепнах.
– Само за няколко години. Ще живее при мен и жена ми – Мария. Ще ходи на хубаво училище. Ще ѝ осигурим всичко.

В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми – самотните вечери, когато Деси боледуваше и аз не знаех какво да правя; моментите, когато тя ме питаше защо баща ѝ не идва на рождения ѝ ден; гордостта ми, че сама съм я отгледала.

– А ти? – попитах тихо.
– Ще идваш при нас когато поискаш. Ще плащам билетите ти. Моля те, Мая… Знам, че не заслужавам прошка, но го правя заради нея.

Върнах се у дома като в сън. Деси ме чакаше на дивана с учебника по математика.

– Мамо, какво каза тате?
– Иска да живееш при него в Германия… – думите излязоха трудно.
– А ти какво мислиш?

Погледнах я – вече не беше малкото момиченце с плитките, а почти жена. В очите ѝ видях страх и надежда едновременно.

– Не знам, Деси… Страх ме е да те пусна. Но може би това е шансът ти.

През нощта не мигнах. В главата ми се блъскаха въпроси: Ще я загубя ли завинаги? Ще ме намрази ли някой ден? Или ще ми бъде благодарна?

На другия ден отидох при майка ми за съвет.

– Мамо, ако беше на мое място?
– Детето не е вещ – каза тя строго. – Но ако можеш да ѝ дадеш по-добро бъдеще… Понякога трябва да преглътнеш гордостта си.

Вечерта седнахме тримата – аз, Деси и Ивайло. Той говореше за училищата в Германия, за възможностите за университет, за живота там. Деси слушаше мълчаливо.

– А ако не ми хареса? – попита тя.
– Винаги можеш да се върнеш при мама – отвърна Ивайло.

Погледнах ги и усетих как сърцето ми се къса на две. От едната страна беше майчината обич и страхът да не я изгубя; от другата – желанието тя да има шансове, които аз никога не съм имала.

Последната дума беше нейна. След дни размисъл Деси дойде при мен:

– Мамо, искам да опитам. Обещавам ти, че няма да забравя откъде съм тръгнала.

Прегърнах я силно и плаках дълго. Знам, че направих правилното нещо за нея… Но дали някога ще спре да боли?

Понякога се питам: Кое е по-важно – гордостта или щастието на детето ти? Бихте ли могли вие да пуснете най-скъпото си същество далеч от себе си?