Непоканената гостенка: Урок по прошка и разбиране

– Пак ли си забравила да заключиш вратата, Ели? – гласът на Мария, свекърва ми, проряза тишината в коридора. Дъждът барабанеше по прозорците, а аз стоях с чаша чай в ръка, опитвайки се да се отпусна след тежък работен ден. Не очаквах гости. Най-малко нея.

– Мария, не знаех, че ще идваш – казах тихо, докато тя вече събуваше обувките си и оглеждаше апартамента с онзи познат критичен поглед.

– Ако чаках покана, щях да остарея на прага – отвърна тя и се засмя сухо. – И без това не съм идвала от месеци. Да видя как живеете.

В този момент усетих как стомахът ми се сви. Мъжът ми, Петър, беше още на работа. Останахме само двете – две жени, свързани от любовта към един и същи човек, но разделени от години недоизказани думи и дребни обиди.

Мария седна на дивана и започна да разказва за болките в кръста си, за съседката от третия етаж, която пак била оставила боклука пред вратата, за това как никой вече не уважава възрастните хора. Аз кимах и се опитвах да не показвам раздразнението си. Винаги беше така – тя говори, аз слушам. Но днес нещо в мен се пречупи.

– Мария, защо винаги трябва да е толкова трудно между нас? – попитах внезапно, гласът ми трепереше.

Тя ме погледна изненадано. За миг видях в очите ѝ нещо като болка или може би вина.

– Не знам, Ели. Може би защото ти си тази, която отне сина ми – отвърна тя тихо.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Винаги съм усещала тази неприязън, но никога не бях чувала толкова откровено признание.

– Не съм го отнела – прошепнах. – Просто го обичам.

Настъпи тишина. Дъждът навън сякаш утихна за миг. Мария избърса очите си с ръкава на палтото.

– Знам – каза тя. – Но понякога ми е трудно да го приема. След като баща му почина, той беше всичко за мен. А сега…

– А сега има ново семейство – довърших аз.

Тя кимна. За първи път видях Мария уязвима, без бронята на сарказма и критиката.

– Знаеш ли, Ели – започна тя след малко, – понякога ми се иска да мога да простя по-лесно. На теб, на себе си… На живота.

Седнах до нея на дивана. За първи път от години почувствах, че можем да говорим като две жени, а не като съперници.

– И аз правя грешки – признах. – Понякога се ядосвам за дреболии. Понякога ти се сърдя без причина. Но не искам синът ти да страда между нас.

Тя въздъхна тежко.

– Петър е добър човек. Искам да е щастлив. Но понякога ревнувам от щастието му с теб. Глупаво е, знам…

– Не е глупаво – прекъснах я. – Просто е човешко.

Мария се усмихна слабо. За първи път видях топлина в очите ѝ.

– Може би трябва да започнем начисто – предложи тя плахо.

– Може би трябва – отвърнах аз и ѝ подадох чаша чай.

В този момент вратата се отвори и Петър влезе, мокър до кости и с изненадано изражение.

– Какво става тук? – попита той.

Мария се засмя през сълзи:

– Просто си говорим… май за първи път истински.

Петър ни погледна невярващо и седна до нас. За първи път от години почувствах семейството ни цяло.

Вечерта мина в разговори за миналото, за спомените от детството на Петър, за мечтите ни и страховете ни. За първи път разбрах колко много сме си приличали с Мария – две жени, които просто искат да бъдат обичани и разбрани.

Когато тя си тръгна по-късно същата вечер, ме прегърна неловко и прошепна:

– Благодаря ти, Ели. Може би не е късно да започнем отначало.

Останах сама в коридора, слушайки как дъждът пак засилва ритъма си по прозорците. Замислих се колко лесно е да съдим другите и колко трудно е да простим – на тях и на себе си.

Дали някога ще успеем напълно да оставим миналото зад гърба си? Или винаги ще носим белезите на старите рани? Какво мислите вие?