Непоканеният съсед: Когато границите се размиват

— Мамо, може ли Крис да остане за вечеря? — гласът на Петър прозвуча от коридора, докато аз още държах мократа кърпа в ръка, опитвайки се да изчистя петното от доматен сос по стената. Погледнах часовника — беше почти осем вечерта, а Крис вече беше у нас от три часа.

— Вече е късно, Петре — отвърнах тихо, но твърдо. — Трябва да си ходи.

Петър ме погледна с онзи тъжен поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна. Крис, който стоеше до него, се усмихна неуверено. Знаех, че майка му, Мария, рядко го прибираше навреме. Често го оставяше у нас с думите: „Само за малко, че имам работа.“

Първите няколко пъти не ми пречеше. Децата се забавляваха, а аз си казвах, че е хубаво синът ми да има приятел. Но с времето започнах да усещам как Мария все по-често звъни на вратата ни — ту за чаша захар, ту за да гледам Крис „само за час“, ту за да вземе назаем ютията ни. В началото се усмихвах и кимах, но след всяка нейна молба усещах как нещо в мен се свива.

Една вечер, докато приготвях вечеря, чух познатото почукване. Отворих вратата и Мария стоеше там с уморено лице.

— Може ли Крис да остане у вас до девет? Имам спешна среща с шефа — каза тя и дори не изчака отговора ми.

— Мария, знаеш, че имам работа утре рано… — опитах се да възразя.

— Само този път! — прекъсна ме тя и вече буташе Крис към коридора.

Вечерта мина в напрежение. Петър и Крис се скараха заради играчките, а аз трябваше да ги разтървавам. Когато Мария най-накрая дойде, беше почти десет. Не се извини. Само каза: „Много благодаря! Уникална си!“ и изчезна по стълбите.

Съпругът ми Георги започна да мърмори:

— Не може така! Тя те използва! Домът ни не е детска градина!

— Знам… — прошепнах аз, но не знаех как да поставя граница.

На следващата сутрин срещнах Мария пред входа. Тя ме поздрави весело:

— Много си добра! Ако всички бяха като теб…

— Мария — прекъснах я аз, — трябва да поговорим. Не мога всеки път да гледам Крис. Имам работа, имам семейство…

Тя ме изгледа студено:

— Значи така? Добре. Явно приятелството ни не значи нищо за теб.

Почувствах се ужасно. Вечерта разказах всичко на Георги.

— Тя не ти е приятелка — каза той твърдо. — Просто те използва.

Дните минаваха, а Мария спря да ми говори. Крис вече не идваше у нас. Петър беше тъжен и често ме питаше защо не може да играе с приятеля си.

— Мамо, направих ли нещо лошо? — попита ме веднъж той със сълзи в очите.

— Не, миличък — прегърнах го аз. — Понякога възрастните правят грешки.

Скоро слуховете във входа започнаха да се носят. Една съседка ме спря на стълбите:

— Чух, че си се скарала с Мария. Тя казва, че си егоистка.

Усетих как гневът ме залива. Защо аз трябваше да съм лошата? Защо никой не виждаше колко усилия полагам?

Една вечер Георги седна до мен на дивана.

— Трябва да решиш кое е по-важно — спокойствието у дома или мнението на хората отвън.

Замислих се дълго. Винаги съм искала да бъда добра съседка, но кога добротата преминава в саможертва?

Седмица по-късно Мария отново звънна на вратата ни. Този път бях готова.

— Може ли Крис да остане за малко? — попита тя без извинение.

— Не, Мария — казах спокойно. — Днес не е удобно.

Тя ме изгледа ядосано и тръшна вратата под носа ми. Но този път не почувствах вина. Почувствах облекчение.

Петър все още тъгуваше за приятеля си, но с времето намери нови другарчета в училище. Аз започнах да спя по-спокойно и домът ни отново стана нашето убежище.

Понякога все още се чудя: Дали постъпих правилно? Дали можех да бъда по-толерантна? Или просто трябваше най-накрая да защитя себе си и семейството си?

Кажете ми – къде според вас свършва добротата и започва самоуважението?