Непростими решения: История за вина, прошка и ново начало

„Стига, мамо! Не мога повече!“, изкрещя дъщеря ми Ива по телефона, точно когато се опитвах да спася живота на един възрастен човек в операционната. Гласът ѝ беше пропит с отчаяние и гняв, а аз усещах как ръцете ми треперят под латексовите ръкавици. „Ще говорим по-късно, Иве!“, прошепнах, докато хирургът до мен – доктор Колев – ми подаваше инструменти с рязкото движение на човек, който няма време за чужди драми.

В онази нощ, в хирургичното отделение на болницата в Плевен, времето течеше по различен начин. Всеки миг беше борба между живота и смъртта, между надеждата и безсилието. Но тази вечер не беше като другите. Баща ми – човекът, който ме научи да не се предавам – лежеше няколко етажа по-надолу, в реанимацията след инсулт. А вкъщи Ива и брат ѝ Мартин се караха за пореден път заради парите, които не стигаха за нищо.

Докато шиех раната на пациента, мислите ми бяха навсякъде другаде. „Госпожо Стефанова, по-бързо!“, сряза ме гласът на доктор Колев. „Извинете…“, промълвих и се съсредоточих върху работата си. Но в главата ми ехтеше последният разговор с майка ми: „Ти все си на работа! Кога ще помислиш за нас?“

След операцията се затворих в малката стая за персонала и се разплаках. Не знаех как да бъда едновременно добра майка, дъщеря и медицинска сестра. Телефонът ми вибрираше непрекъснато – съобщения от Ива: „Мамо, Мартин пак е взел парите от портмонето ми!“, „Не мога повече!“, „Върни се у дома!“.

В този момент вратата се отвори и влезе колежката ми Ралица. „Пак ли семейни проблеми?“, попита тихо. Само кимнах. „Знаеш ли, понякога трябва да избереш – или себе си, или всички останали“, каза тя и излезе. Думите ѝ ме удариха като шамар.

Към полунощ ме извикаха спешно при баща ми. Лекарите казаха, че състоянието му се е влошило. Влязох в стаята и го видях – слаб, безпомощен, с очи пълни със страх. „Миме…“, прошепна той с усилие. Хванах ръката му и усетих как сълзите ми капят върху чаршафа. „Тук съм, тате…“, казах. „Прости ми… че не бях до теб…“, изрекох през сълзи.

Той едва забележимо стисна ръката ми. „Гордея се с теб… Не се обвинявай…“, прошепна и затвори очи. В този момент разбрах колко много съм пропуснала – семейните вечери, разговорите с децата, малките радости у дома. Всичко беше изядено от дежурствата, от умората, от постоянната борба за оцеляване.

На сутринта баща ми почина. Трябваше да съобщя на майка ми и децата. Майка ми се разплака по телефона: „Защо не беше до него? Защо винаги избираш работата пред нас?“ Не знаех какво да отговоря. Ива отказа да говори с мен цяла седмица.

Погребението беше тихо и мрачно. Мартин стоеше настрани, а Ива ме гледаше с празен поглед. След церемонията седнахме тримата на пейка пред гробището.

„Мамо, защо винаги си толкова далечна?“, попита Ива със задавен глас.

„Не знам… Мислех, че така ви помагам… Че ако работя повече, ще имаме всичко…“, отвърнах аз.

Мартин избухна: „А ние какво имаме? Пари ли? Или майка, която я няма вкъщи?“

Замълчах. Не можех да им обясня колко тежко е да избираш между хората, които обичаш, и хората, които зависят от теб в болницата.

Седмици наред вкъщи цареше ледено мълчание. Майка ми не ми говореше, Ива се затвори в стаята си, а Мартин започна да излиза до късно вечер. Аз работех още повече – бягство от вината и болката.

Една вечер Ралица ме спря пред болницата: „Миме, ще се съсипеш така. Трябва да простиш първо на себе си.“

Тогава реших да поговоря с децата. Седнахме заедно на масата – за първи път от месеци.

„Знам, че ви разочаровах… Знам, че ви липсвах… Но ви обичам повече от всичко“, казах им през сълзи.

Ива ме прегърна: „И аз те обичам, мамо… Просто ми липсваш.“

Мартин само кимна и избърса очите си.

Оттогава започнах да търся баланса – между работата и семейството. Не е лесно. Вината още ме гложди понякога. Но вече знам – прошката започва от мен самата.

Понякога вечер стоя сама на балкона и си мисля: Дали някога ще мога напълно да простя на себе си? А вие – прощавате ли си за грешките към близките?