Невероятното раждане на Ева: История за сила, болка и изненада
– Не ме оставяй сама, моля те! – извиках към Петър, докато той нервно си обуваше обувките в коридора. Навън гърмеше така, че прозорците трепереха. Бях в осмия месец и всяка вечер усещах как напрежението между нас расте. Петър работеше на две места, за да изплащаме кредита за апартамента в Люлин, а аз – сама вкъщи, с мислите си и страховете си.
– Ева, трябва да отида! Обещах на майка ми да ѝ помогна с колата. Ще се върна бързо – каза той и затръшна вратата. Останах сама с тишината и сянката на бурята, която се сгъстяваше отвън. Седнах на дивана и се опитах да гледам телевизия, но мислите ми препускаха – дали ще се справя като майка? Дали Петър наистина ме обича или просто сме заедно заради детето?
Изведнъж усетих остра болка ниско долу. Стиснах зъби и се опитах да дишам дълбоко. „Не може да е сега! Не може!“ – прошепнах сама на себе си. Болката се повтори, по-силна. Взех телефона и набрах Петър – гласът му беше заглушен от шумотевицата на улицата.
– Петре, мисля, че започва… Моля те, върни се!
– Ева, не се паникьосвай! Ще звънна на линейка! – каза той и затвори.
В този момент токът спря. Апартаментът потъна в мрак. Само светкавиците осветяваха стаята за секунди. Започнах да плача – не от болка, а от страх. Спомних си думите на майка ми: „Жената е силна тогава, когато няма друг избор.“ Тя почина преди две години от рак и оттогава всичко в мен беше празно.
Болките зачестиха. Опитах се да стана, но краката ми трепереха. В този момент на вратата се почука силно.
– Госпожо, добре ли сте? – чух гласа на съседката ми Мария.
– Не… Мисля, че раждам! – извиках през сълзи.
Мария влезе без да чака покана. Тя беше пенсионерка, винаги с клюкарски поглед и остър език, но тази вечер беше моят ангел. Държеше фенерче и веднага започна да ми говори успокоително:
– Дишай, момиче! Всичко ще бъде наред. Аз съм раждала три пъти у дома – няма страшно!
Докато чакахме линейката, Мария ми държеше ръката и ми разказваше как е раждала през 80-те години, когато токът спирал по-често от колкото идвал. Болката беше нечовешка, но думите ѝ ме държаха жива.
След 20 минути пристигнаха двама парамедици – млади момчета с уморени лица. Вдигнаха ме на носилка и ме изнесоха по стълбите – асансьорът не работеше. В линейката чух как единият шепне на другия:
– Дано стигнем навреме до „Майчин дом“…
В болницата ме посрещнаха непознати лекари и акушерки. Петър още не беше дошъл. Чувствах се изгубена сред бялото осветление и миризмата на дезинфектант. Лекарката – д-р Николова – ме погледна строго:
– Ева, трябва да си силна! Всичко зависи от теб сега.
В този момент усетих как нещо в мен се пречупи и същевременно се събуди – някаква древна женска сила. Започнах да крещя от болка, но не се предадох. След час чух първия плач на дъщеря ми.
Петър пристигна задъхан и разплакан точно когато я сложиха в ръцете ми. Погледнах го – очите му бяха пълни със страх и обич.
– Прости ми, че те оставих сама… – прошепна той.
– Вече не съм сама – отвърнах тихо.
В следващите дни болницата беше пълна с шумни родилки, плачещи бебета и уморени сестри. Чувах как другите жени спорят по телефона с мъжете си или майките си за името на детето, за това кой ще помага вкъщи, за парите… Българската реалност – всеки сам със себе си в най-трудния момент.
Майка ми я нямаше до мен, но усещах присъствието ѝ във всяка дума на Мария, във всяка милувка на Петър към бебето ни. Разбрах, че семейството не е само кръвта – то е хората, които остават до теб в бурята.
Сега държа дъщеря си в ръце и се чудя: Дали някога ще мога да ѝ дам всичко онова, което аз не получих? Дали ще бъда достатъчно силна за нея? Какво мислите вие – коя е истинската сила на една жена?