Невидимата нишка: Приятелство на изпитание от майчинството
– Пак ли няма да дойдеш? – гласът ми трепереше, докато стисках телефона в ръка. Беше събота вечер, а навън валеше ситен дъжд, който сякаш подчертаваше самотата ми.
– Мария, не мога… Бебето пак има колики, а Петър е на работа. Моля те, разбери ме… – Елица звучеше уморено, почти отчаяно.
Затворих очи и преброих до десет. Това беше третият път този месец, в който тя отказваше поканата ми. Преди няколко месеца щяхме да се смеем до сълзи в някое кафене или да се разхождаме из Борисовата градина, обсъждайки всичко – от глупави сериали до най-дълбоките си страхове. Сега обаче между нас се бе появила невидима стена.
Погледнах снимката ни на хладилника – усмихнати, с по чаша вино в ръка, на морето миналото лято. Тогава Елица беше бременна, но никога не се оплакваше. Дори се шегуваше, че ще ме направи кръстница и ще ме кара да сменям памперси. Смяхме се, че нищо няма да се промени между нас.
Но всичко се промени.
Първите седмици след раждането ѝ звънях всеки ден. Носех супи и домашни сладкиши, държах бебето, за да може тя да си вземе душ. После започнаха да идват роднини – свекървата ѝ, майка ѝ, лели и братовчеди. Всички даваха съвети, всички знаеха по-добре от нея какво трябва да прави. Елица се затвори в себе си. Вече не споделяше нищо с мен.
Една вечер я заварих да плаче в кухнята.
– Не мога повече, Мария… Чувствам се като провал. Петър работи до късно, майка ми само ме критикува… А аз… аз не знам дали съм добра майка.
Прегърнах я силно и ѝ обещах, че винаги ще съм до нея. Но с времето тя започна да се отдалечава. Не от злоба или нежелание – просто животът ѝ вече беше друг.
Веднъж я поканих на изложба на млад български художник – нещо, което винаги сме обожавали. Тя дойде с бебето и цялото време гледаше часовника. На излизане ми каза:
– Извинявай… Просто не мога да се отпусна. Постоянно мисля дали всичко е наред с него.
Почувствах се излишна. Като страничен наблюдател в собствения си живот.
Скоро след това започнах да излизам с други приятели – колеги от работа, познати от университета. Но никой не беше като Елица. Никой не знаеше тайните ми така добре или не можеше да ме разсмее в най-тежките дни.
Една вечер получих съобщение от нея: „Липсваш ми.“
Сърцето ми подскочи. Реших да ѝ пиша: „И ти ми липсваш. Мога ли да дойда утре?“
Тя отговори почти веднага: „Да, моля те.“
На следващия ден я намерих бледа и изтощена, с тъмни кръгове под очите. Бебето спеше в количката до прозореца.
– Мария… – прошепна тя и очите ѝ се напълниха със сълзи. – Страх ме е, че те губя.
– Не ме губиш – казах твърдо и я прегърнах. – Просто трябва да намерим нов начин да бъдем приятелки.
Седнахме на пода и говорихме с часове – за страховете ѝ, за самотата, за това как всички очакват от нея да бъде перфектна майка и съпруга, а тя просто иска малко време за себе си… и за нас.
– Чувствам се виновна – призна тя. – Като че ли изоставям всички – и теб, и себе си.
– Не си сама – казах ѝ тихо. – И аз се чувствам така понякога.
Започнахме да се виждаме по-често – понякога у тях, докато бебето спи; друг път на кратка разходка в парка. Не беше като преди, но беше истинско.
Един ден свекърва ѝ дойде неочаквано и започна да я упреква:
– Елица, защо пак си поканила гости? Трябва да мислиш за детето!
Погледнах я право в очите:
– Аз съм тук като приятелка, за да помогна. Всички имаме нужда от подкрепа.
Свекърва ѝ замълча за миг и после излезе от стаята.
Елица ме хвана за ръката:
– Благодаря ти… Не знам как бих се справила без теб.
Понякога все още усещам онази невидима нишка между нас – опъната до скъсване, но все още здрава. Майчинството промени Елица завинаги, а с това промени и нашето приятелство. Но може би това е животът – постоянна промяна и борба за близост въпреки всичко.
Сега често си мисля: Дали приятелството ни ще издържи на всички изпитания? Или просто трябва да приемем, че някои връзки се променят завинаги? Какво мислите вие?