Невидимата тежест на любовта: Историята на Ива и мен

– Не мога повече, Мария! – гласът на Ива трепереше, докато държеше чинията с топли кюфтета. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, а ръцете ѝ се стискаха толкова силно, че кокалчетата побеляха. Бяхме в малката ѝ кухня в Кършияка, където ароматът на прясно изпечен хляб и подправки винаги ме караше да се чувствам у дома. Но този път въздухът беше тежък – не от миризмата на гозбите, а от болката, която се носеше между нас.

– Какво се е случило пак? – попитах тихо, макар че вече знаех отговора. Беше петък вечер, а това означаваше семейна вечеря у тях. Майка ѝ, леля Сийка, винаги намираше начин да я засегне.

– „Ива, пак си напълняла! Кой ще те вземе такава?“ – имитира тя гласа на майка си, а после избухна в плач. – „Само ядеш и готвиш! Защо не се вземеш в ръце?“

Седнах до нея и я прегърнах. Виждах как всяка дума я реже като нож. Ива беше най-добрият човек, когото познавах – щедра, забавна и с огромно сърце. Готвенето беше нейният начин да показва любовта си. Но вместо да получи признание, тя получаваше само критика.

– Знаеш ли, Мария, понякога си мисля, че ако бях слаба, всичко щеше да е различно. Може би щяха да ме обичат повече…

– Не говори така! – прекъснах я остро. – Ти си прекрасна точно такава, каквато си!

Тя се усмихна тъжно и избърса сълзите си. – Лесно е да го кажеш, когато не си на моето място.

В този момент на вратата се почука. Беше брат ѝ – Даниел, който винаги беше на страната на майка им. Влезе с надменна физиономия и хвърли поглед към масата.

– Пак ли пържено? Не ти ли писна да тъпчеш всички с мазнини? – изсумтя той.

– Ако не ти харесва, не яж! – отвърнах аз по-остро, отколкото възнамерявах.

Ива само наведе глава. Видях как раменете ѝ се свиха още повече.

След вечерята останахме сами. Тя започна да мие чиниите мълчаливо. Аз стоях до нея и гледах как сапунените мехурчета се пукат по ръцете ѝ.

– Мария… мислиш ли, че някога ще бъда достатъчна? За тях… за себе си?

– Ти вече си достатъчна. Просто още не го виждаш.

Тя въздъхна дълбоко. – Понякога ми се иска да избягам. Да отида някъде, където никой не ме познава…

– И какво ще правиш там?

– Ще готвя! Ще отворя малко бистро и ще храня хората с любов…

Усмихнах се. – Защо не започнеш тук? В Пловдив има толкова хора, които биха оценили това, което правиш.

– Мама ще ме убие… – прошепна тя.

– Може би е време да живееш за себе си, а не за нея.

Тази нощ Ива не можа да заспи. Писахме си до късно. Тя ми изпрати снимка на нова рецепта – тиквички с ориз и копър. „Може би утре ще ги пробвам в кварталната фурна“, написа тя.

На следващия ден я придружих до фурната на улица „Брезовска“. Собственичката – леля Пенка – беше стара приятелка на баба ми. Когато опита тиквичките на Ива, очите ѝ светнаха.

– Момиче, ти имаш златни ръце! Искаш ли да работиш тук?

Ива ме погледна невярващо. За първи път от много време видях надежда в очите ѝ.

– Наистина ли?

– Разбира се! Ще започнеш още от понеделник!

Вечерта майка ѝ разбра за новината. Последва буря от обвинения:

– Какво ще кажат хората? Да работиш във фурна? Това ли заслужаваш след всичките ни жертви?

Ива стоеше права срещу нея и за първи път не наведе глава.

– Това е моят живот! Искам да бъда щастлива!

Даниел се намеси:

– Мама има право! Срамота е!

Аз не издържах:

– Срамота е да не подкрепяш детето си!

Майка ѝ се разплака. Въздухът в стаята стана тежък като олово.

След този ден Ива започна работа във фурната. Първите дни бяха трудни – хората я гледаха странно, някои шушукаха зад гърба ѝ. Но постепенно клиентите започнаха да идват специално заради нейните гозби. Дори леля Сийка тайно идваше да купува питки.

Една вечер седяхме на пейката пред блока и гледахме залеза над тепетата.

– Мария… мислиш ли, че някога ще спрат да ме съдят по външния вид?

Погледнах я и казах:

– Може би не всички ще спрат. Но ти вече спря да съдиш себе си. Това е най-важното.

Тя се усмихна през сълзи.

Скъпи читатели… Колко често позволяваме чуждите думи да определят стойността ни? А дали истинската красота не е в това да намерим сили да бъдем себе си въпреки всичко?