Невидимите напрежения: Когато гостуванията се превърнат в бойно поле

— Не така, Мария! Бебето трябва да спи по гръб, не настрани! — гласът на свекърва ми, Стоянка, проряза тишината в малката ни кухня. Беше осем сутринта, а аз вече усещах как гърлото ми се стяга от напрежение. Дъщеря ми плачеше в съседната стая, а аз се опитвах да приготвя закуска с треперещи ръце.

— Моля те, Стоянке, така ми каза педиатърката — опитах се да запазя спокойствие, но думите ми прозвучаха като извинение.

Тя ме изгледа с онзи поглед, който казваше повече от всяка дума: „Аз знам по-добре.“

— Едно време ние така не сме гледали децата и виждаш — живи и здрави сме! — продължи тя, сякаш не беше чула нищо от казаното.

В този момент влезе мъжът ми, Петър. Погледна ни за миг, после се престори, че не забелязва напрежението. Взе си кафе и излезе на терасата. Останах сама с майка му и с чувството, че съм невидима в собствения си дом.

Стоянка идваше всеки ден откакто родих. Понякога носеше супа или домашни сладкиши, но най-често носеше със себе си критика и съвети, които никой не беше поискал. Понякога се чудех дали го прави от любов или просто не може да приеме, че синът ѝ вече има собствено семейство.

— Мария, защо не си облечеш нещо по-прилично? Все пак си майка вече — каза тя веднъж, докато стоях с раздърпана тениска и коса вързана на възел.

— Нямам време… — започнах да обяснявам, но тя вече беше обърнала гръб и подреждаше чиниите така, както тя смяташе за редно.

Вечерта, когато останахме сами с Петър, събрах кураж да му кажа как се чувствам.

— Петре, не мога повече така. Майка ти идва всеки ден и… — гласът ми потрепери.

Той въздъхна тежко.

— Знам, Мария. Но тя просто иска да помага. Не мога да ѝ кажа да не идва.

— А аз кога ще имам време да бъда сама с детето? Кога ще мога да си почина? — очите ми се напълниха със сълзи.

Той ме прегърна неловко.

— Ще поговоря с нея. Обещавам.

Но нищо не се промени. На следващия ден Стоянка беше отново тук. Този път донесе буркан с компот и нова порция съвети:

— Не трябва да я държиш толкова много на ръце. Ще я разглезиш!

Понякога имах чувството, че губя разсъдъка си. Започнах да избягвам собствената си кухня, защото там винаги ме чакаше тя — готова да ме поправи, да ме научи как се пере бебешко бельо или как се къпе дете „като хората“.

Майка ми живее в друг град и рядко можеше да дойде. По телефона ме изслушваше търпеливо:

— Мила, опитай се да не обръщаш внимание. Свекървите са такива — все искат да помагат, но понякога пречат повече.

Но аз не можех просто да не обръщам внимание. Чувствах се като гостенка в собствения си дом. Започнах да се съмнявам в себе си — дали наистина съм толкова лоша майка? Дали Стоянка е права?

Една вечер, докато къпех бебето сама (Стоянка беше излязла до магазина), дъщеря ми се усмихна за първи път. Усетих топлина в гърдите си и за миг забравих всички критики. Но когато Стоянка се върна и видя мокрите кърпи на пода, веднага започна:

— Ех, Мария! Всичко е мокро! Така ли ще гледаш дете?

Този път не издържах.

— Моля те, остави ме! Искам сама да се справям! — извиках през сълзи.

Стоянка ме изгледа изненадано. За първи път замълча. После тихо каза:

— Добре. Щом така искаш…

На следващия ден не дойде. В къщата беше тихо. За първи път от месеци седнах на дивана с бебето в ръце и просто слушах тишината. Но вместо облекчение, усетих вина. Дали я бях обидила? Дали Петър ще ми се разсърди?

Вечерта той се прибра мълчалив.

— Майка ти няма ли да идва вече? — попитах тихо.

Той сви рамене.

— Каза, че ще ти даде време сама да се оправяш.

В следващите дни започнах да усещам как напрежението между нас расте. Петър беше раздразнителен, аз — още по-несигурна. Опитвах се да бъда перфектната майка и съпруга, но сякаш винаги нещо липсваше.

Една вечер седнахме заедно на масата без думи. Тогава той прошепна:

— Може би трябваше да ѝ кажем по-деликатно…

Погледнах го уморено:

— А кога някой ще попита мен какво искам?

Сега седя тук и пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Кога семейството престава да бъде подкрепа и започва да задушава? Къде е границата между обичта и правото на лично пространство? Може ли една майка някога да бъде достатъчно добра в очите на другите?