Нежеланият гост, градината и новото сърце: Историята на Мария от Пловдив

Вратата се затръшна зад мен така силно, че дори съседката отдолу сигурно подскочи. Торбите от магазина се изплъзнаха от ръцете ми и се разпиляха по пода. В кухнята, на масата, седеше непознат мъж – около петдесетте, с посивяла коса и очи, които не смееха да срещнат моите. Пиеше от любимата ми чаша с червените макове. Майка ми, Елена, стоеше до него, с ръце скръстени пред гърдите и поглед, който се опитваше да избегне моя.

– Кой е този? – гласът ми беше по-остър, отколкото исках.

– Мария, това е… – започна тя, но гласът ѝ трепереше.

– Аз съм Георги – прекъсна я мъжът. – Стар приятел на майка ти.

Погледнах ги и двамата. Въздухът в кухнята беше тежък като олово. Майка ми никога не беше канила гости без да ме предупреди. Особено не мъже. Особено не след като баща ми си тръгна преди три години и остави дупка в живота ни, която все още кървеше.

– Стар приятел? – повторих. – От кога?

– Отдавна… – прошепна майка ми. – Запознахме се в читалището.

Георги се изправи неловко. – Ще тръгвам. Не искам да създавам напрежение.

– Не, остани – каза майка ми тихо. – Трябва да поговорим.

Седнах на стола срещу тях. Сърцето ми биеше лудо. Чувствах се предадена. След всичко, което преживяхме с майка ми – безсънните нощи, когато тя плачеше в тъмното; сутрините, когато аз ѝ носех кафе в леглото, за да я накарам да стане; празните вечери на Коледа… А сега тя беше поканила някакъв непознат в нашия дом.

– Защо не ми каза? – попитах я тихо.

– Страхувах се как ще реагираш – призна тя. – Но Георги ми помага много напоследък. В градината… и не само.

Градината. Нашата запусната градина зад блока, която баща ми беше започнал да поддържа, а после остави да буренясва. От години не бях стъпвала там. Беше пълна с плевели и спомени.

– Не разбирам – казах. – Какво точно ти помага?

Майка ми се разплака. Георги я хвана за ръката. Този жест ме накара да се почувствам излишна в собствения си дом.

– Мария, аз съм сама от години – каза тя през сълзи. – Имам нужда от някого до себе си.

Излязох навън без да кажа нищо повече. Въздухът беше тежък и влажен, миришеше на пролетен дъжд и пръст. Седнах на пейката пред блока и се загледах в буренясалата градина. Спомних си как като дете садяхме домати и чушки с баща ми, как майка ми плетеше венци от лайкучки за косата ми. Всичко това беше останало някъде назад във времето.

На следващия ден намерих Георги в градината. Беше навел глава над някакъв храст и копаеше с мотика.

– Защо го правиш? – попитах го рязко.

Той се изправи и избърса челото си.

– Защото Елена ме помоли за помощ. И защото вярвам, че всяка градина заслужава втори шанс.

– А хората? Те заслужават ли?

Той ме погледна дълго.

– Понякога най-трудно е да дадеш втори шанс на себе си.

Не знаех какво да кажа. Върнах се вкъщи и намерих майка ми да плаче в стаята си.

– Мамо… – започнах плахо.

Тя ме прегърна силно.

– Не исках да те нараня. Просто… толкова дълго бях сама.

Седяхме дълго така, без думи. После излязохме заедно в градината. Започнахме да скубем плевели, да садим нови цветя. Всеки ден прекарвахме по малко време там – аз, майка ми и Георги. Постепенно градината започна да оживява – първо се появиха теменужки, после рози, после домати и краставици.

С времето започнах да приемам Георги като част от живота ни. Видях как майка ми се усмихва отново, как очите ѝ светят по начин, който не бях виждала от години. Разбрах, че тя има право на щастие, както и аз.

Една вечер седяхме тримата на пейката в градината. Майка ми държеше ръката на Георги, а аз гледах залеза над Пловдивските тепета.

– Мислиш ли, че някога ще мога да простя напълно? – попитах тихо.

Георги се усмихна тъжно.

– Прошката е като градината – трябва време и грижа.

Сега знам: понякога най-трудното е да приемеш промяната и да позволиш на новото да поникне в живота ти. Но дали всички бихте могли да простите така лесно? Или има рани, които никога не зарастват?