Никога не е късно за любов: Втората ми пролет

– Марийке, пак ли ще седиш сама на пейката? – гласът на съседката Пенка ме сепна, докато гледах как слънцето се скрива зад старите орехи. Усетих как бузите ми пламват. Не заради думите ѝ, а заради мислите, които ме разкъсваха отвътре. Пет години вече минаха, откакто Иван си отиде. Пет години, в които всяка вечер броях стъпките по двора и се чудех дали някога ще спра да го чакам.

– Не ми се приказва, Пено – отвърнах тихо, но тя вече беше седнала до мен.

– Хората говорят, Марийке. Чула съм, че пак си писала с оня Тома от съседното село. Не ти ли стига срама? – прошепна тя, сякаш цялото село дебнеше зад прозорците.

Стиснах ръцете си в скута. Срам ли? Или страх? Или просто копнеж за нещо живо, за нещо мое? Когато Тома ми изпрати първото писмо – истинско, на хартия, с крив почерк и мирис на тютюн – сърцето ми подскочи като момиче. Писахме си за всичко: за реколтата, за децата ни, за самотата. Той беше вдовец като мен. Разбираше ме без думи.

Първата ни среща беше на пазара в Чирпан. Стояхме неловко до сергиите с домати, а той ми подаде една ябълка.

– За ново начало – каза и се усмихна така, че ми се зави свят.

Върнах се у дома с ябълката в чантата и треперещи ръце. Дъщеря ми Катя ме посрещна на прага.

– Къде беше толкова дълго? – попита подозрително.

– На пазара. Купих малко зеленчуци.

– Само това ли? – очите ѝ ме пронизаха. – Майка, хората говорят. Не ни излагай.

Тогава усетих как тежестта на годините ме притиска още по-силно. Какво значи „да не излагам“? Аз ли съм позорът на семейството си, защото искам да бъда щастлива?

Синът ми Жоро беше още по-краен.

– Ако пак чуя, че се виждаш с тоя човек, ще спра да ти идвам! Как не те е срам? Баща ни още не е изстинал в гроба!

– Пет години минаха, Жоре… – прошепнах.

– За теб може да са пет, за мен са като вчера! – изкрещя той и тръшна вратата.

Вечерта седях сама в кухнята. Чашата чай изстиваше пред мен. Писмото на Тома лежеше разгънато на масата:

„Марийке, животът е кратък. Не вярвах, че ще мога пак да обичам. Но ти ми върна надеждата. Ако искаш – ела при мен в неделя. Ще те чакам до реката.“

Сълзите ми капеха по хартията. Какво да избера? Децата ми или себе си? Миналото или бъдещето?

В неделя станах рано. Облякох най-хубавата си рокля – онази синята, която Иван винаги харесваше. Сложих червило за първи път от години. Сърцето ми биеше лудо.

Когато стигнах до реката, Тома вече чакаше. Беше донесъл букет диви цветя.

– Мислех, че няма да дойдеш – каза тихо.

– И аз мислех така – признах.

Седнахме на тревата и дълго мълчахме. После той хвана ръката ми.

– Знаеш ли, Марийке… Хората винаги ще говорят. Но само ти знаеш какво има в сърцето ти.

Погледнах го през сълзи.

– Страх ме е, Тома. Децата ми… Те няма да ми простят.

– А ти ще си простиш ли, ако изпуснеш последния си шанс за щастие?

Думите му ме пронизаха като нож. Прегърнах го и заплаках като дете.

След тази среща всичко се промени. Катя отказа да говори с мен седмици наред. Жоро не дойде за рождения ми ден. Съседките ме гледаха накриво и шушукаха зад гърба ми.

Но аз вече не бях същата Марийка. Всяка неделя ходех при Тома. Готвехме заедно, слушахме стари песни по радиото, разхождахме се из полето. За първи път от години се чувствах жива.

Една вечер Катя дойде неочаквано у дома.

– Майко… – започна тя със сълзи в очите. – Прости ми! Бях жестока с теб. Просто… толкова се страхувах да не те загубя напълно.

Прегърнах я силно.

– Никога няма да те загубя, чедо. Но искам да живея докато мога.

Жоро дойде по-късно. Дълго стоя на прага без да казва нищо.

– Татко би искал да си щастлива – прошепна най-накрая и очите му се напълниха със сълзи.

Сега вече не се крия от никого. Всяка сутрин благодаря на съдбата за тази втора пролет в живота си. Хората още говорят, но вече не ме боли.

Понякога се питам: колко от нас живеят в страх от чуждото мнение и пропускат шанса си за щастие? А вие бихте ли имали смелостта да обичате отново?