Нищо не е дадено даром: Историята на една дъщеря и нейната майка

– Не си мисли, че някой ти е длъжен с нещо, Мария! – гласът на майка ми, Стефка, проряза тишината в кухнята, докато се опитвах да нахраня малкия Калоян с лъжичка супа. Той риташе с крачета и се смееше, а аз усещах как напрежението в мен расте. Бях на трийсет и четири, имах собствен апартамент в Люлин, купен с ипотека и години лишения. Мислех си, че вече съм пораснала, че съм се измъкнала от хватката на майка ми, но ето я отново – властна, категорична, с онзи поглед, който не търпи възражения.

– Не съм казала такова нещо, мамо – отвърнах тихо, но тя вече беше започнала да нарежда:

– Ти и брат ти все искате нещо! А аз? Кой някога ме е питал как съм? Сега баща ти – тоест, мъжът ми – е болен и ти си длъжна да помогнеш. Не можеш само да мислиш за себе си!

В този момент Калоян изпусна лъжицата и супата се разля по масата. Стефка изсумтя:

– Ето, пак не можеш да се справиш! Как ще гледаш болен човек, като едно дете не можеш да нахраниш?

Стиснах зъби. Винаги беше така – каквото и да направя, никога не е достатъчно. От малка ме учеше, че любовта трябва да се заслужи. „Родителите не са длъжни на децата си с нищо“, казваше тя. „Трябва да се научиш сама да се оправяш.“ И аз се научих – работех от шестнайсетгодишна, плащах си сама университета, после ипотеката. Но сега тя настояваше да поема грижите за нейния мъж – втория й съпруг, когото никога не приех като баща.

Брат ми Петър живееше във Варна и рядко се обаждаше. „Ти си по-близо“, каза майка ми. „Ти си жената в семейството.“ Сякаш всичко се свеждаше до това – кой е по-близо, кой е жена, кой трябва да жертва себе си.

Вечерта седнах на дивана до Калоян. Той гледаше „Бухалчето Боби“ и се смееше на глас. Аз обаче усещах как гърдите ми се стягат от тревога. Ако приема да гледам болния Георги – мъжа на майка ми – ще трябва да намаля работата си като счетоводителка. Ще имам по-малко пари за вноските по кредита. Ще трябва да водя Калоян при тях в панелката в Надежда, където въздухът тежи от стари спомени и неизказани думи.

На следващия ден отидох при майка ми. Георги лежеше на дивана и гледаше в тавана. Беше отслабнал и очите му бяха помътнели. Майка ми стоеше до прозореца и пушеше нервно.

– Ще останеш ли с него утре? Имам лекар – каза тя без поздрав.

– Мамо… Не мога всеки ден. Имам работа, Калоян…

– Работата ти няма да избяга! А детето ще свикне! Аз съм гледала теб и Петър сама! Не съм питала никого за помощ!

– Но ти винаги си ни казвала, че не ни дължиш нищо… Защо сега аз съм длъжна?

Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила.

– Защото така трябва! Семейството е всичко!

– Само когато на теб ти изнася ли?

Мълчание. После тя изсумтя:

– Ако не искаш да помогнеш, ще се оправям сама. Но помни – един ден ще имаш нужда от помощ.

Върнах се вкъщи разтърсена. През нощта не можех да заспя. Спомнях си как като дете плачех за прегръдка или дума на обич, а тя казваше: „Светът е труден. Не се разглезвай.“ Сега аз трябваше да бъда тази, която жертва всичко заради семейството?

На следващата сутрин заведох Калоян на градина и отидох на работа. Колежката ми Даниела ме погледна загрижено:

– Добре ли си? Изглеждаш ужасно уморена.

Разказах й набързо ситуацията.

– Знаеш ли – каза тя тихо – майка ми беше същата. Винаги очакваше всичко от мен, но никога не даде нищо просто така. Понякога трябва да мислиш и за себе си.

Вечерта седнах с чаша чай до прозореца и гледах светлините на София. Чудех се: ако откажа на майка ми, ще бъда ли лоша дъщеря? Ако приема – ще предам ли себе си и детето си?

На третия ден телефонът звънна:

– Мария! Георги е зле! Ела веднага!

Отидох при тях. Майка ми плачеше за първи път от години.

– Не мога повече сама… – прошепна тя.

Прегърнах я неловко. За миг усетих колко е крехка под твърдата обвивка.

Останах при тях цяла нощ. Гледах Георги, сменях му компреси, а Калоян спеше на стария ми детски матрак в другата стая.

На сутринта майка ми ме погледна уморено:

– Благодаря ти… Знам, че ти е трудно.

– И на теб ти е било трудно… Но понякога човек има нужда просто от малко топлина.

Тя кимна и избърса сълзите си.

Сега седя у дома и пиша тези редове. Все още не знам дали постъпих правилно. Дали дължим нещо на родителите си? Или просто носим тежестта на техните избори? Какво мислите вие?