Нощта, която преобърна всичко: Когато оставих децата при мама и получих онзи телефонен звън

— Мамо, моля те, ела! — гласът на малкия Стефан трепереше в слушалката, а аз едва го чувах през сълзите му. Беше почти полунощ, а ние с Иван тъкмо бяхме подписали предварителния договор за новото ни жилище в Люлин. Оставихме децата при майка ми, както често правехме, когато имахме важни ангажименти. Никога не съм се съмнявала в нея — тя беше стълбът на нашето семейство, жената, която ме е отгледала сама след смъртта на баща ми. Но тази нощ всичко се промени.

— Какво става, Стефане? — опитах се да запазя спокойствие, докато Иван ми махаше да побързам, защото брокерката ни чакаше с документите.

— Баба… тя… тя се кара на Мария и я заключи в стаята! — думите му се късаха от хлипания. — Мамо, страх ме е!

В този момент всичко друго изгуби значение. Документите, новият апартамент, мечтите ни за по-добър живот — всичко избледня пред страха в гласа на детето ми. Хвърлих чантата си и излязох на улицата, без да дочакам Иван. Той ме настигна на входа, а аз вече звънях на майка ми.

— Какво става, мамо? — гласът ѝ беше рязък, уморен.

— Стефан ми се обади разплакан! Какво се случва?

— Твоите деца са невъзпитани! Мария ми противоречи, тръгна да ми затръшва врати! Не мога да ги търпя така! — изкрещя тя и затвори.

Сърцето ми се сви. Спомних си собственото си детство — как майка ми понякога изпускаше нервите си, как се криех под масата, когато гневът ѝ избухваше. Обещах си, че моите деца никога няма да се страхуват у дома. Но ето ме сега — бягам през нощта към панелката в Надежда, за да ги спася от собствената си майка.

Когато пристигнахме, Стефан стоеше на прага, с очи пълни със сълзи. Мария беше заключена в стаята, а майка ми седеше в кухнята с чаша ракия и цигара.

— Мамо, как можа? — гласът ми трепереше от гняв и болка.

— Ти не знаеш какво е да гледаш две деца сама! — отвърна тя. — Аз съм ти гледала тебе, гледам и тях! Но те не уважават никого!

Иван се опита да я успокои, но тя го изгледа с презрение.

— Ти не се меси! Ти си само зет!

Отключих вратата на Мария и я прегърнах. Тя трепереше, а очите ѝ бяха зачервени.

— Мамо, тя ме нарече неблагодарна и каза, че ако не слушам, ще ме остави сама в тъмното! — прошепна Мария.

Не знаех какво да кажа. Болеше ме, че майка ми, която винаги съм защитавала, може да бъде толкова жестока. Болеше ме, че децата ми са изпитали този страх.

— Вземаме си децата и си тръгваме — казах на Иван. — Повече няма да ги оставям тук.

Майка ми не каза нищо. Само изгаси цигарата и затвори вратата след нас.

В колата цареше тишина. Стефан се сгуши в мен, а Мария гледаше през прозореца.

— Мамо, ти сърдиш ли се на баба? — попита тихо тя.

— Не знам, Мария. Просто съм много тъжна — отвърнах и преглътнах сълзите си.

На следващия ден майка ми не се обади. Аз също не ѝ звъннах. Иван настоя да поговоря с нея, но аз не бях готова. В главата ми се въртяха спомени от моето детство — как майка ми ме наказваше, как ме караше да се чувствам виновна за всичко. Сега виждах същото в очите на децата си.

Седмици наред не говорихме. Децата питаха за баба си, но аз не знаех какво да им кажа. Веднъж Мария ме попита:

— Мамо, ти обичаш ли баба?

— Обичам я, но понякога хората, които обичаме, ни нараняват — отвърнах. — И тогава трябва да решим дали да им простим.

Започнах да се питам — дали съм добра майка? Дали не повтарям грешките на майка ми? Дали някой ден и моите деца ще се страхуват от мен?

Минаха месеци, преди да намеря сили да се срещна с майка ми. Седнахме в малкото ѝ кухненско помещение, между миризмата на кафе и стари спомени.

— Прости ми, мамо — казах. — Но не мога да позволя децата ми да се страхуват.

Тя ме погледна с уморени очи.

— Аз само исках да ги науча на ред. Както теб те учех.

— Може би е време да научим нещо ново — отвърнах.

Тази нощ промени всичко. Разклати доверието ми към най-близките хора и ме накара да се замисля за границите на прошката. Семейството не е даденост — то е избор, който правим всеки ден.

Понякога се питам: Можем ли наистина да простим на тези, които са ни наранили най-много? Или просто се учим да живеем с белезите?